Тери Пратчет - Пощоряване

— Ти ли си ’пощальонът, млади момко?

— Да, сър, предполагам, че съм аз — измънка Олян. — С какво бих могъл да…

— Ти си ми доставил това писмо от Аги, запознай се с Аги! Аз съм Тим Паркър! — гърмеше мъжът. — Е, ’някои хора ще да кажат, че е било ле-’еко късничко!

— О — опита се да вметне една дума Олян. — Добре, ама аз…

— Кураж се иска за това, млади момко, кураж!

— Много съжалявам, че… — започна Олян. Уменията да се оправяш с хората не струваха кой знае колко с г-н Паркър. Той беше от онези дебелокожи хора, чиито представи за допустимо равнище на шума бяха приблизително като разбирането му за лично пространство.

— Съ’жаляваш ли? — изкрещя Паркър. — Че какво има да му съ’жаляваш? Не си виновен ти, момчето ми. Че ти тогава още не си бил роден! По-скоро аз има да съжалявам, задето бях такъв ахмак, че да си помисля, че на нея не й пука, ха! Тол’кова се бях омърлушил, момчето ми, че направо отидох че се записах в… — червеното му лице се сбърчи. — Как беше… такова де, камили, с’мешни шапки, пясък, абе там дето се ходи да забравиш…

— Клачианския чуждестранен легион? — подсказа Олян.

— Да, това ’беше! А като се върнах, срещнах Сади, а пък Аги срещнала нейния Фредерик, пък и двамата ’вече се бяхме установили и се забравихме и никой от нас не се сещаше че другият е жив и не щеш ли, да пукна, това писмо от Аги да дойде за мен! Та аз с мойто момче изгубихме половин сутрин да я дирим! И, да я караме накратко, момчето ми, в съ’бота се ’женим! Зарад’ теб, млади момко!

Г-н Паркър беше от онези старци, които с годините ставаха все по-корави, така че като плясна Олян по гърба, беше все едно че го халоса със стол.

— А Фредерик и Аги няма ли да възразят…?

— А, не мисля! Фредерик се ’поминал преди десет години, а пък вече пет години откакто Сади я погребахме в ’Малките Богове! — изкрещя бодро г-н Паркър. — Да де, и двамата ни е мно’го мъка за тях, но пък, както казва Аги, то си е било писано, а пък ’ти си бил изпратен от висша сила. Аз пък казвам, че трябва да си мъжко момче, да идеш да доставиш това писмо след цялото това време. Мнозина щяха да го за’бутат някъде, все едно е без значение! Ще ни окажеш голяма услуга на мен и на бъдещата втора госпожа Паркър, ако дойдеш за почетен гост на нашта сватба, а аз от’говор „не“ хич не приемам! А и нали тази година съм Първомайсторът на Гилдията на Търговците и Продавачите! Ние може да не сме лъскави тузари като Убийците или Алхимиците, ама пък сме много, а аз ще кажа някоя дума в твоя полза, можеш да разчиташ на мен! Мойто момче Джордж тук след малко ще доприпка с поканите, дето вие да ги разнесете, сега като сте отново в бизнеса! За мен ще е голяма чест, мойто момче, ако си стиснем ръцете…

Той протегна ръчището си. Олян го пое и за пореден път се подтвърди, че старите навици не умират. Уверено ръкостискане, прям поглед…

— А, ’честен човек си ти, няма измама — рече удовлетворено Паркър. — Аз никога не гре’ша! — и той потупа Олян по рамото, от което едната му колянна става изхрущя. — Как ти е името, момко?

— Ментелик, сър. Олян фон Ментелик — отговори Олян. Страхуваше се, че ще оглушее с едното ухо.

— Я, фон значи, — леко се смути Паркър. — Е, хубаво, хич не го даваш зле като за чужденец, а изобщо не ми пука, кой как’во ще каже за това! Е сега трябва да вървя. Че Аги иска да си купи разни ’труфила!

Жената се приближи до Олян, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и му каза:

— Аз пък познавам добрия човек, като го видя. Намерихте ли си дама?

— Какво? Не! Изобщо! Ъ… не! — сепна се Олян.

— Непременно трябва да си намерите — усмихна му се сладко тя. — И колкото и да сме Ви благодарни, ще Ви посъветвам да й предложите лично. Толкова ще се радваме да Ви видим в събота!

Олян я изгледа докато ситнеше след отдавна изгубения си годеник.

— Доставили сте писмо? — възкликна ужасен Грош.

— Да, г-н Грош. Не че имах намерение, но като се случи да…

— Взели сте едно от старите писма и сте го доставили ? — дуднеше Грош, все едно главата му изобщо не побираше идеята…

… Главата му беше по цялата стена …

Олян примигна:

— Но нали се предполага, че ние доставяме пощата, човече! Това ни е работата! Не помниш ли?

— Доставили сте писмо… — пое си въздух Грош. — Каква му беше датата?

— Как да я помня? Беше отпреди четиридесет години!

— Как изглеждаше? В добро състояние ли беше? — не мирясваше Грош.

Олян се втренчи в дребничкия пощальон. Около тях беше започнала да се образува малка тълпа, както ставаше всеки път в Анкх-Морпорк.