Тери Пратчет - Пощоряване

— Но т’ва ш’ струва купища пари, г-н Ментелик — промълви Грош, гледайки го изумено.

Олян измъкна една кесия от джоба си, разтърси я и тя се раздрънча.

— Сто долара ще са повече от достатъчни, нали? — усмихна се той. — Г-н Хюго много се извиняваше и особено много гореше от желание да помогне. Казва, че ги купил преди година от някакъв човек в някаква кръчма и сега би бил повече от щастлив да плати, за да бъдат върнати. Изумително е колко сърдечни могат да са хората, стига да се подходи към тях по правилния начин.

От другата страна на улицата нещо издрънча. Г-н Помпа вече беше свалил „Х“-то без видими затруднения.

Говориш меко и си осигуряваш услугите на възедър тип с кози крак, помисли си Олян. В крайна сметка цялата работа можеше да излезе поносима.

Бледата слънчева светлина проблясна по „У“-то, когато го нагласиха на мястото му. Бяха се насъбрали доста зяпачи. Населението на Анкх-Морпорк винаги обръщаше внимание на хора по покриви, в случай че се яви възможността за интересно самоубийство. Изръкопляскаха, просто така по принцип, когато последната буква беше закована където и се полагаше.

Четирима мъртъвци, мислеше си Олян, докато гледаше към покрива. Интересно, дали Стражата ще ми каже нещо? Те изобщо знаят ли за мен? Дали мислят, че съм мъртъв? Аз искам ли да говоря с полицаи? Не! Проклятие! Единственият начин да се измъкна от това е да продължа бегом напред, не да се измъкна по терлици. Проклет да е проклетият Ветинари.

Но имаше и начин да спечели.

Можеше и да направи пари!

Ами че той си е част от правителството, нали? Правителствата нали взимаха парите на хората. Те нали са точно за това .

Той пък имаше умения в общуването с хората, нали така? Можеше да убеждава хората, че месингът е злато, което само мъничко е поизбледняло, че стъклото е диамант, че утре ще има безплатна бира.

Е, той ще ги надиграе всичките! Няма да се опитва да избяга, все още не! Щом като един голем може да си изкупи свободата, защо да не може и той? Той ще снове натам насам и ще си дава зор и ще се прави на много работоспособен и ще праща всички сметки на Ветинари, защото е било извършено в служба на държавата ! И той няма да има какво да възрази, нали?

И ако Олян фон Ментелик не съумее да загребе мъничко отгоре, тоест много отгоре и отдолу, а може би и по малко от всички страни, значи изобщо не го е заслужавал! И тогава, когато всичко потръгне и парите завалят… е тогава ще дойде време и за планове за големия удар. Достатъчно много пари могат да купят достатъчно мъже с ковашки чукове.

Работниците се покатериха обратно на плоския покрив. Още веднъж се чуха възгласи на нестройно одобрение от към тълпата, решила, че забавлението си го биваше, въпреки че никой не падна.

— Какво ще кажете, г-н Грош? — попита той.

— Добре изглежда, да, добре изглежда — измърка Грош, когато тълпата се пръсна и те се завръщаха към Пощенската палата.

— И нищо не е било обезпокоено, нали?

За изненада на Олян Грош го потупа по рамото и прошепна:

— Не знам защо нег’ва светлост Ви е пратил тук, сър, наистина не знам. Намеренията Ви са добри, то се вижда. Но ако послушате съвета ми, сър, бягайте оттук по живо по здраво.

Олян хвърли един поглед към вратите на сградата. Г-н Помпа беше отзад. Просто ей така застанал с ръце висящи покрай тялото му. Огънят в очите му беше като стара жарава.

— Не мога да направя това — каза чистосърдечно той.

— Драго ми става, като го казвате, сър, но т’ва не е място за млад човек с бъдеще — настояваше Грош. — Колкото до Станли, на него само му дай да има карфиците си. Вие обаче, сър, Вие можете да отидете далече.

— А не, изобщо не мисля, че мога така — възрази Олян. — Честна дума. Моето място, г-н Грош, е тук.

— Боговете да Ви благословят задето казахте това, сър, боговете да Ви благословят — просълзи се Грош. — Някога ние бяхме герои. Хората ни искаха . Всички гледаха, кога ш’ дойдем. Всички ни познаваха. Ех някога, тук беше голямо нещо. Някога бяхме пощальони !

— Ей, шефе!

Олян се озърна. Трима души се бяха забързали към него и му се наложи да подтисне автоматичния порив да си плюе на петите, особено след като един от тях извика:

— Да, това е той!

Единият от тях беше сутрешният зарзаватчия. Възрастна двойка се тътреше зад него. По възрастният мъж, имащ решителното лице и добросъвестната изправена осанка на човек ежедневно укротяващ опърничави зелки, спря на два пръста пред Олян и изрева: