Тери Пратчет - Пощоряване

— Точно като четиридесетгодишно писмо в евтин плик! — озъби се той. — Ето как изглеждаше! Изобщо не е било доставено и това провали живота на двама души. Аз пък го доставих и сега те са щастливи. Какъв е проблемът, г-н Грош… Да, какво има?

Последното го каза на някаква женица, дърпаща го за ръкава.

— Питах, дали е вярно, че пак отваряте старата палата? — повтори тя. — Дядо ми работеше тук!

— Браво на него — отвърна Олян.

— Той каза, че тук има проклятие! — осведоми го жената, като че ставаше дума за нещо много приятно.

— Нима? — рече Олян. — Добре, защото точно сега няма да ми дойде зле някое хубаво проклятие, правичката да си кажа.

— То живее под пода и те прави луууд! — продължаваше жената, толкова наслаждаваща се на думата, че изглежда се гнусеше от идеята да я довърши — Луууд!

— Нима? — каза хладно Олян. — Е, ние не вярваме, че хората полудявали в Пощата, нали г-н Гр… — и се сепна. Защото г-н Грош изглеждаше като такъв, който вярва в полудяването.

— Абре глупава бабо! — изкрещя той. — Що ти трябваше да му казваш това, а?

— Г-н Грош! Трябва да говоря с вас насаме! — отсече Олян.

Хвана стареца за раменете и едва ли не го пренесе през учудената тълпа, вмъкна го в сградата и затръшна вратата.

— Писна ми от всичко това! — развика се той. — Писна ми от неясни намеци и мрънкане, разбирате ли? Стига толкова тайни. Какво става тук? Какво е ставало тук? Кажи ми веднага, иначе…

В очите на дребничкия старец се четеше само страх. Това не съм аз, помисли си Олян. Не това е начинът. Умения в общуването, а?

— Кажи ми веднага, Старши пощальон Грош! — заповяда той.

Очите на стареца се разшириха:

— Старши пощальон?

— Аз съм началникът на пощите в близката околност, нали? — изтъкна Олян. — Това значи, че мога да повишавам в звание, нали? Точно това имам предвид, Старши пощальон. На изпитателен срок, естествено. А сега ще ми кажеш ли какво…

— Да не сте наранили г-н Грош, сър! — иззвънтя един глас зад гърба му.

Грош погледна в тъмнината покрай Олян и каза:

— Всичко е наред, Станли, няма нужда от това, нали не искаме някой Малък Момент — после прошепна на Олян. — Най-добре е да ме пуснете полека, сър, а…

Олян го пусна на земята с преувеличена грижливост и се обърна. Момчето стоеше зад него с изцъклен поглед и държеше голям чайник над главата си. Тежък чайник.

— Не бива да наранявате г-н Грош, сър — изхриптя той.

Олян извади една карфица от ревера си:

— Разбира се, че не бива, Станли. Между другото, това дали не е автентична Средно остра на Клейфидър?

Станли захвърли чайника, изведнъж забравил за всичко освен двата сантиметра сребриста стомана между пръстите на Олян. Едната му ръка вече вадеше лупата.

— Я да видим, я да видим — каза той със сдържан, замислен глас. — О, да. Хъ. Съжалявам, не. Лесно е да се направи такава грешка. Погледнете белезите на рамото, ето тук. Виждате ли? И главата й изобщо не е вита. Тази е машинна изработка. Вероятно на някой от Братя Хепили. Бракувана, като я гледам. Обаче няма тяхната емблема. Сигурно я е направил някой инициативен чирак. Опасявам се, че не е особено ценна, освен ако не намерите някой, специализирал се по куриози от карфичарницата Хепили.

— А аз, ъ, да взема да направя чаша чай, може ли? — измънка Грош, вдигайки търкалящия се по пода чайник. — Пак се справихте отлично, г-н Ментелик. Ъ… Старши пощальон Грош, нали т’ка?

— И ти върви с, да, със старши пощальон на изпитателен срок Грош, Станли — проговори Олян толкова мило, колкото му стигнаха силите. После погледна нагоре и добави по-остро. — А аз искам да си поговоря с г-н Помпа.

Станли се озърна към голема, застанал точно зад гърба му. Да не повярваш колко тихо може да се движи един голем. Беше прекосил залата като сянка и сега се беше изправил с юмрук, вдигнат като гняв божи.

— О, не бях забелязал, че сте тук, г-н Помпа — каза дружелюбно Станли. — Защо сте си вдигнали ръката?

Дупките на лицето на голема окъпаха момчето в червена светлина:

— Аз… Исках Да Задам Един Въпрос На Началника На Пощите? — каза той бавно.

— А, добре тогава — каза Станли все едно че само преди един момент не се канеше да пръсне черепа на Олян. — Искате ли си карфицата, г-н Ментелик? — допълни той и когато Олян махна щедро с ръка, продължи: — Чудесно, ще я включа в благотворителния карфичен аукцион за идния месец.

Когато вратата се затвори зад тях, Олян погледна голема в безстрастното му лице:

— Току-що го излъгахте. Разрешено ли Ви е да лъжете, г-н Помпа? И като сме си на думата, защо не я свалите тая ръка.