Тери Пратчет - Пощоряване

— Нобс? Какво е Нобс?

— Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? Казват , че той си имал официална тапия, че бил човек, а кой ш’ има нужда от такава, а? За щастие е само един, тъй че не може да се размножава. Тъй де, от всичко по малко си имаме. Много космополитично, сър. Не харесвате ли върколаци?

Познават те кой си по миризмата, мислеше си Олян. Умни са като човек и могат да ти хванат следата по-добре от който и да е вълк. Могат да проследят дирята след дни, дори ако си се покрил с отвличаща миризма, всъщност, особено ако си се покрил с отвличаща миризма. Е, има и начини да се оправи човек, ако знае, че по петите му ще има върколак. Нищо чудно че ме сгащиха така. Трябва да има закон срещу това!

— Не особено — каза той на глас и отново погледна Станли. Полезно беше да се наблюдава Станли, докато Грош говореше. Сега очите на момчето се бяха завъртяли така, че беше останало само бялото им.

— Ами г-н Кутсузагробов? — продължи да разпитва Олян. — Този дето е водил разследване за Ветинари? С него какво стана?

Станли се тресеше като храст при силен вятър.

— Ъъъ, на Вас нали Ви дадоха връзка с ключове, сър? — подпита Грош с глас звънтящ от невинност.

— Да, разбира се.

— Е, обзалагам се, че един ключ липсва — каза Грош. — Стражата го прибра. Само един имаше. Някои врати трябва да си остават затворени, сър. Всичко свърши и край с него, да, сър. Г-н Кусузагробов умря при производствена злополука, тъй казаха те. Нямало е никой наблизо. Не Ви трябва да ходите там, сър. Някои неща така се разкапват, че най-добре да ги зарежеш, да, сър.

— Не мога — заяви Олян. — Аз съм началникът на пощите. Това е моята сграда, нали? Аз решавам къде да ходя, Младши Пощальон Грош.

Станли затвори очи.

— Да, сър — каза Грош с тона, с който се говори на малки деца. — Но хич не Ви трябва да ходите там… сър.

— Главата му беше по цялата стена! — изврещя Станли.

— Майчице, ей сега вече го разстроихте, сър — въздъхна Грош и се засуети около момчето. — Няма нищо, м’чето ми. Ей с’гичка ш’ти дам от хапчетата…

— Станли, коя е най-скъпата карфица, произвеждана някога индустриално? — намеси се бързо Олян.

Все едно беше дръпнал ръчката на някакво устройство. Само за миг изражението на Станли премина от агонизираща мъка към това на професионална експертиза.

— Индустриално значи? Като не се броят специалните карфици, изготвени за изложения и панаири като например Гигантската Карфица от 1899 г., бих казал, това вероятно ще е Широкоглавата Свръхдълга Номер Три, известна като „Пилето“, произвеждана за дантелоплетачния пазар от видния карфичар Джосая Долдръм. Ръчно заострени и с неговата запазена марка — сребърна главичка с микроскопично гравирано изображение на петле. Смята се, че преди смъртта му са произведени по-малко от сто броя. Според „Каталог на карфиците“ на Хюбърт Паяков отделните екземпляри варират между петдесет и шестдесет и пет долара, сър, в зависимост от състоянието им. Една Широкоглава Свръхдълга Номер Три би била гвоздеят на колекцията на всяка истинска карфичена глава.

— Е аз само… натъкнах се на това тук на улицата — каза Олян и изтегли от ревера си една от сутрешните си покупки. — Вървя си аз по Пазарска Улица и я гледам между две павета. Рекох си че изглежда необичайно. Като за карфица де.

Станли отблъсна все още суетящия се Грош и грижливо взе карфицата от пръстите на Олян. В другата му ръка като по вълшебство се появи много голяма лупа. Стаята затаи дъх, докато карфицата беше подложена на задълбочено изследване. Накрая вдигна изумено очи към Олян:

— Вие сте знаели ? И сте я забелязали на улицата ? А пък аз си бях помислил, че не разбирате нищо от карфици!

— О, не и истински сериозно, само се бях поувлякъл като момче — каза скромно Олян и махна пренебрежително с ръка, колкото да намекне, че е бил толкова глупав, че да превърне някакво си ученическо хоби в пристрастие за цял живот. — Знаеш как е… някой друг стар месингов Империал, една две странности като слепнат чифт или двуглавка, от време на време някое пликче смесени карфици за проба… — Слава на боговете, мислеше си той, за уменията му в скоростното четене.

— О, в тях никога няма нищо струващо си — изтъкна Станли и отново включи на лекторски глас. — Въпреки че повечето карфичени глави действително започват с някоя случайно придобита лъскава авангардна карфица и със съдържанието на кутиите за карфици на бабите им, ха-ха, пътят към изграждането на истински ценна колекция не минава през простото пилеене на пари в най-близката карфичарска лавка, о, в никой случай. Всеки дилетант може да стане „цар на карфиците“ с достатъчно разходи, обаче за същинската карфичена глава истинското удоволствие е в дебненето, в карфичните изложения, разпродажбите по частни къщи и, знае ли човек, може някое случайно проблясване в сметта да се окаже добре запазен Дабълфаст или непокътната двуостра. Както се казва: „Като видиш карфица и си я вземеш, цял ден ще си имаш карфица“ 26 26 Паралелът е с немския философ Мартин Хайдегер. „Фрай“ значи „свободен“ на немски, а и на английски. Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit буквално ще значи нещо като „от-всякъде-напълно-неразбираема-такова-де-таковаковост“, дума която прилича на думи, използвани от Хайдегер. Хайдегер е прочут с изключителната трудност да бъде разбран, а е и същински ад за превеждане. Известно е и учението му за Dasein, което в преводите на Хайдегер най-често не се превежда, макар че буквално значи „съществуване“, макар че при Хайдегер не е толкова просто, етимологически то значи „бъдене тук на“, прилича на „das“, което значи „това“… абе изобщо има доста закачки с Хайдегер. Буфан вероятно е паралел с френския философ Жан-Пол Сартър, който има подобно изказване за свободата. — Бел.пр. .