Тери Пратчет - Пощоряване

Грош и Станли се бяха свили в далечния край на съблекалнята. Един от натуралните лекове на г-н Грош шуртеше от масата и обагряше дюшемето в мораво.

— Бяха все злополуки, г-н Ментелик! Нещастни случаи, всичките! — каканижеше Грош. — Всичко тук след четвъртия беше пълно със Стража! Все нещастни случаи, тъй казаха те!

— Да бе! — изкрещя Олян. — Четирима за пет седмици, а? Обзалагам се, че тук през цялото време все това става! О божичко, това направо ме уби! Пишете ме умрял, а? Само дето още мърдам! Ветинари, значи, а? Знае той как да спести цената на едно въже, няма що! Свършено е с мен!

— Една само чашчица бром със сяра и веднага ш’се почуствате по-д’бре, сър — вметна с разтреперан глас Грош. — Ето, чайникът вече ври…

— Една чаша чай няма да е достатъчна! — взе се в ръце Олян, или поне започна да се държи сякаш се е взел в ръце, вдиша дълбоко и театрално и продължи. — Добре, г-н Помпа, добре, сега вече можете да ме пуснете.

Големът го освободи от хватката си. Олян се изправи.

— Е, г-н Грош?

— Кат’ Ви гледам аз, на истински мязате в крайна сметка — каза замислено старецът. — Някой от тъмните чиновници ням’ше да го избие така на ковчежник, ням’ше. А си помислихме, виждате ли, че сте един от онея специалните хора на нег’ва светлост. — Грош се засуети около чайника. — Без да се обиждате, ама у Вас има повечко цвят, отколк’то у типичния драскач.

— Тъмни чиновници ли? — учуди се Олян и в този момент го озари споменът. — А да… имате предвид онези яките мъже с черните костюми и бомбета, нали?

— Същите. Някои са чираци в Гилдията на Убийците. Гадни неща могат д’ ти сторят ако си го наумят, тъй подочух.

— Не ги ли нарекохте драскачи?

— Тъй де, ама не казах, с к’во драскат и по к’во, хъ-хъ — Грош забеляза изражението на Олян и се закашля. — Д’ме прощавате, сър, нямах т’ва предвид, аз само д’ се пошегувам. Смятаме ние, че последният началник пощите, дето имахме, г-н Кутсузагробов, та той беше тъмен чиновник. И хич не го обвинявам, с име като неговото. Та той все душеше навсякъде.

— И за какво мислите, че е душил? — попита Олян.

— Е, така де, г-н Млък, той беше първият, свестен чиляк беше, та той падна в голямата зала от петия етаж и пльок, сър, пльок на мраморния под. Та право на главата си. Беше малко… размазано, сър.

Олян хвърли един поглед към Станли, който се беше разтреперил.

— А после г-н Сайдбърн. Той падна по задното стълбище и си счупи врата, сър. А, извинявайте сър, но стана единайсе и четирисе и три. — Грош отиде до вратата и я отвори, Мотльо влезе и Грош пак затвори вратата. — В три часа сутринта, тогаз беше. Търкул през пет етажа, стъпало по стъпало. И всеки кокал по него дето можеше да се строши, сър, беше строшен.

— Значи се е разхождал горе без осветление, така ли?

— Не ’нам, сър. Но за стълбищата знам, сър. На стълбищата цялата нощ светят лампи. Станли ги пълни всеки ден тях, прецизно като Мотльо.

— Доста ще да ги използвате тези стълби, а? — учуди се Олян.

— Не, сър, никога, освен само за пълненето на лампите. От оная страна почти всичко е задръстено с поща. Но Правилникът на Пощенската Служба е изричен, сър.

— Ами със следващия? — продължаваше да пита Олян, но вече малко по-хрипливо. — Пак ли някоя злополука с падане?

— О, не, сър. Г-н Игнавия, тъй се казваше. Казаха, че било сърцето му. Той просто си лежеше мъртъв на петия етаж, сър, мъртъв като кютук, а лицето му изкривено, все едно е видял призрак. По естествени причини било, тъй казаха. Еее добре де, по туй време Стражата беше запълнила всичко тук, за т’ва може д’ се разчита на нея. Нямало е никой наблизо, тъй казаха те, и по него нямало ник’ва следа. Чудна работа, че не сте чули за туй, сър. Беше във вестника.

Само дето човек няма особени шансове да следи новините, когато е в килията за смъртници, помисли си Олян.

— Нима? — каза той на глас — А как ли ще да са разбрали, че е нямало никой наблизо?

Грош се приведе и понижи заговорнически глас:

— В Стражата има върколак, всички го знаят туй, а един върколак, сър, още малко и ш’ земе, пустите д’ го земат, да подуши и цвета на дрехите дето е носил някой.

— Върколак — каза с равен глас Олян.

— Да. Както и да е, а онзи преди него…

— Върколак значи.

— Тъй де, казах Ви, сър — изтъкна Грош.

— Проклет върколак значи.

— К’во ли няма по света, сър. Както и да е…

— Върколак — и Олян най-сетне се събуди от кошмара си. — И нищо ли не казват на посетителите?

— Е сега, сър, как да го сторят туй? — зауспокоява го Грош. — Табела ли да окачат на входа? „Добре Дошли в Анкх-Морпорк, Имаме Си Върколак“, а, сър? В Стражата е тъпкано с джуджета и с тролове и голем имат, от свободните, без да казвам нещо срещу присъстващите г-н Помпа, и още един-два гнома и зомби и… дори един Нобс.