Тери Пратчет - Пощоряване

Олян замалко не изръкопляска. Това повтаряше почти дума по дума написаното от Дж. Ланюго Оулсбъри във въведението към труда му. И, което беше много по-важно, той вече беше завързал нерушима дружба със Станли. Сиреч, поясни по-тъмната му страна, Станли се беше завързал дружба с него . Паниката на младежа беше изцяло изместена от насладата от карфиците и той вдигна новата си придобивка към светлината.

— Великолепна е — възкликна той, забравил за всякакви ужаси. — Чиста работа като чисто нова карфица! В класьора ми вече има подготвено местенце чакащо само нея, сър!

— Да, като си помисля, защо не.

Главата му беше по цялата стена… Някъде тук имаше заключена врата, от която Олян нямаше ключ. Четирима от предшествениците му бяха станали покойни предшественици тъкмо в тази сграда. И нямаше измъкване . Да си генерален началник на пощите си беше работа за цял живот — по един или друг начин. Ето защо Ветинари го беше натресъл тук. Трябвал му е някой, която да не може да напусне и който по случайност да може да бъде напълно прежален. Кой го беше грижа, ако Олян фон Ментелик умреше? Та той вече беше мъртъв.

И тогава той се постара да не мисли за г-н Помпа.

Колко ли още големи ще да работят за свободата си, служейки на града? Дали нямаше някой г-н Резачка, току-що изваден от ямата с талаш, където е прекарал сто години? Или г-н Търнокоп? Може би някой г-н Секира? И дали един от тях не е бил там, когато оня последния карък е намерил ключа от заключената врата, или поне някой свестен шперц, и тъкмо когато се е канел да я отключи, зад него някой на име да речем г-н Чук, да, о, богове, точно така , е вдигнал юмрук за внезапен, окончателен, терминиращ удар?

Нямало било никой край него значи? Но те не бяха хора, те бяха… ами бяха си инструменти. Ето ти я производствената злополука.

Главата му беше по цялата стена…

Ще трябва да я разчепкам аз тая работа. Налага се, иначе то ще се спотайва и ще ме дебне. Докато всички ми казват само лъжи. Ха, на майстор шмекер шмекерии ще пробутват.

— Ммм? — произесе той като се усети, че е пропуснал нещо.

— Питах, дали може да отида и да я оставя в моята колекция, г-н Началник Пощите? — повтори Станли.

— Какво? А, да. Добре. Да. И я лъсни едно хубаво.

Докато момчето се оттегляше с шантавата си походка в неговия край на съблекалнята, Олян забеляза, че Грош го гледа някак странно.

— Добра работа, г-н Ментелик — рече той. — Добра работа.

— Благодаря, г-н Грош.

— Остро зрение ш’да сте имали, остро — продължаваше старецът.

— Е, светлината нали се отразяваше от нея и да вземе да ми блесне направо…

— А неее, имах предвид, че не е лесно да се видят павета по Пазарна Улица, щото е покрита с тухли, да.

Олян отвърна на безизразния му поглед с един още по-безизразен:

— Тухли, павета, на кой му пука?

— Е да, вярно. Не е толкоз важно — съгласи се Грош.

— А сега — смени темата Олян, почувствал нужда от малко свеж въздух, — имам да свърша малко работа. Бих искал да дойдете с мен, г-н Грош. Можете ли да намерите някакъв кози крак? Вземете го, моля. Ще се нуждая също и от Вас, г-н Помпа.

Върколаци и големи, големи и върколаци, точеха се мислите на Олян. Засега оттук няма мърдане. Така че бих могъл и да го взема насериозно.

Ще им покажа аз на тях един знак.

— Имам един такъв навик — каза им той, докато ги водеше по улиците. — Отнася се до знаци.

— Знаци ли, сър? — Грош се стараеше да се придържа колкото се може по-близо до стените.

— Да, Младши пощальон Грош, знаци — повтори Олян и си отбеляза как старецът се присви на „младши“. — Особено знаци с липсващи букви. Видя ли такъв, автоматично прочитам това, което казват липсващите писмена.

— И как може да стане това, сър, щом като те липсват? — поинтересува се Грош.

А, ето едно обяснение за факта, че си заседнал в разкапваща се вехта сграда и по цял ден само си правиш чай от камънаци и треволяци, помисли си Олян. А на глас каза:

— Има си чалъм. Е, може и да греша, разбира се, но… А, тук сме наляво…

Улицата беше доста оживена и салонът беше точно срещу тях. Беше тъкмо каквото Олян се надяваше.

— Voila — обяви той и, припомняйки си аудиторията си, добави — Което ще рече, ето го.

— Че т’ва е няк’ва бръснарница — даде колебливия си принос към разговора Грош. — За дами.

— От стара коза яре си ти, Контроливър, нищо не ти убягва — насърчи го Олян. — А надписът на табелата над вратата с тези големи зеленикави букви е…?