Тери Пратчет - Пощоряване

— Дебелак ли? Сержант? — попита Мангизов, подавайки му чаша.

— Да, дебелак. Не забелязах чина му — Конскипръж изсумтя. — Никога не съм имал нищо общо със Стражата.

— Аз от своя страна съм имал — каза Мангизов, потръпвайки от гледката как Конскипръж гаврътва едно много изискано бренди. — И както си спомням, сержант Колън има навика да се размотава около големи сгради, не в случай че на някого му скимне да ги открадне, а просто защото обича да пуши на завет. Той е смешник и няма причина човек да се страхува от него.

— Да, но тая сутрин един от данъчните дойде да види дъртия глупак Чийзбъроу…

— Нима в това има нещо необичайно? — зауспокоява го Мангизов. — Дай да ти долея…

— Е вярно, те идват веднъж-дваж всеки месец — призна Конскипръж, подавайки изпразнената си чаша. — Но…

— Ето, не е необичайно. Плашиш се от собствената си сянка, скъпи ми Хрупърт.

— Ветинари ме шпионира! — пак се разкудкудяка Конскипръж. — Тази вечер имаше човек в черно, шпиониращ къщата ми! Чух шум и погледнах навън и го видях в края на градината!

— Сигурно крадец?

— Не, аз напълно съм си уредил сметките с Гилдията! Сигурен съм също, че този следобяд някой е влизал в къщата ми. Разни неща бяха разместени в кабинета ми. Разтревожен съм, Гепи! Аз ще съм този, който най-вече ще загуби от цялата тая работа! Ако има ревизия…

— Знаеш, че няма да има, Хрупърт — гласът на Мангизов се точеше като мед.

— Да но не мога да се докопам до всичките книжа, все още не, чак докато дъртият Чийзбъроу не се пенсьонира. А Ветинари има ку’ища от тези, нал’ знайш, как им викаха… чиновници, нал ’найш, дето по цял ден само се ровят по разни книжа! Ще сметнат те кое как е, точно тъй напра’ят! Та ние купихме Го’ямата М’гистрална с нейните си пари!

Мангизов го потупа по рамото:

— Успокой се Хрупърт. Нищо няма да се обърка. Ти мислиш много старомодно за парите. Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян. Бленуваме, че малко кръгче от обикновен метал струва колкото солидно ядене. Веднъж събудиш ли се от този сън, можеш да плуваш в море от пари.

Гласът му беше почти хипнотичен, но ужасът на Конскипръж го тласкаше все така напред. Челото му залъщя от пот.

— Е, а пък Зеленобут пикае в него! — сопна се той и очите му се запалиха от отчаяно злобеене. — Нал ’найш онази кула на срещу въртенето от Ланкър, същата, дето ни причиня’аше всички онея гла’оболия преди няколко месеца? Онази, за която ни казаха, че било поради вещици на метли блъскащи се в кулата? Ха! Вещица беше само първия път! После Зеленобут подкупи някои от новите хора в кулата да рапортуват за повреди, а един от тях да препуска като луд от кулата и да му праща данните за пазара в Генуа цели два часа преди до тях да се докопа някой друг! Ето как, разбираш ли, излезе далаверата му със сушените стриди. А също и със сушеното рибено тесто и сушените земни скариди. Нито пък го прави за пръв път! Много шавлив е той, нашият!

Мангизов гледаше Конскипръж и се чудеше дали няма да е най-добре да го убие незабавно. Ветинари беше умен. Не можеш да останеш владетел на тази ферментираща мацаница, наричана град, ако си тъп. Щом като си видял негов шпионин, значи това е бил шпионин, който той е искал да видиш. Начинът да разбереш, че Ветинари те следи е, като се озърнеш много бързо да видиш, че няма никого.

А демоните го взели и Зеленобут. Някои хора просто нямаха подход, ама никакъв подход. Толкова бяха… дребнави . Да се използват щракалките по този начин беше глупаво, но да се допусне плужек като Конскипръж да разбере за това, си беше направо непростимо. Беше тъпо. Все същите глупави дребни човечета, въртящи си дребните си гешефтчета, усмихващи се на хората, от които крадяха и изобщо не разбиращи парите.

И ето че глупавият свиноподобен Конскипръж беше доприпкал тук с подвита опашка. Което създаваше известни затруднения. Вратата беше звуконепроницаема, килимите бяха леснозаменими, а Игорите бяха прочути с дискретността си, но със сигурност все някой незабелязано е наблюдавал как Конскипръж влиза при него, следователно беше благоразумно да осигури излизането му от къщата.

— ’Бър чо’ек си ти, Гепи Мангизов — изхълца Хрупърт, махайки неловко с чашата, която пак беше празна. Остави я на една масичка с пресилената грижливост на пияница, но понеже не беше улучил правилния от трите образа на масичката, мятащи се натам насам пред очите му, чашата се разби на пода.

— ’Жаляв’м за това — изломоти той. — Ти си ’бър чо’ек, та’а че ще ти дам т’ва. Ня’а как да ’о държа у наш, ня’а как с ’ичките шпьони на Ветинанарарари с’ед мен. Ня’а как да ’о ’згоря, щото ’сичко е вътре. ’Сичките му… транзакцийки. ’Ного е ’ажно. Не ’ога да с’оверя на ’станалите, щото те ме мразят. ’Ащо ти н’се погрижиш з’него, а?