Тери Пратчет - Пощоряване

Имаше още един етаж. Олян предпазливо се заизкачва по стъпалата и на половината път чу началото на ново свличане под него.

Някак си ще да е нарушил баланса на пощата на долния етаж. Тя изригна от коридора, неспираема като ледник. Когато гребенът й достигна стълбището, купове пликове се заоткъсваха от общата маса и западаха по стъпалата. Далече отдолу дървото изпращя и заскърца. Стълбището се разклати.

Олян пробяга последните няколко стъпала до петия етаж, хвана се за дръжката на тамошната врата, дръпна я и увисна на нея, докато още една лавина от поща се изсипа покрай него. Сега всичко се тресеше. Нещо рязко изтрещя и остатъкът от стълбището рухна, оставяйки Олян висящ от дръжката на вратата, помитан от писмата.

Той се люлееше със затворени очи, докато шумовете и движението що-годе не замряха, макар че от време на време нещо все още изпукваше. Стълбата я нямаше.

Много внимателно Олян вдигна краката си, докато не напипа ръба на нов коридор. Без да си позволява такова предизвикателство срещу съдбата като дишане, той промени хватката си на вратата така, че сега държеше дръжките и от двете страни. Много бавно петите му запълзяха навътре по писмата на пода и завлачиха след себе си вратата, докато той същевременно успя да хване вътрешната дръжка и с двете си ръце. Тогава пое дълбоко спарения сух тукашен въздух, задрапа бясно с крака, изгъна се като закачила се на куката сьомга и най-сетне постигна достатъчно голяма част него да легне на пода и така да избегне падането през десет метра писма и изпочупена дървения. Без да хаби време за мислене, той откачи безопасната лампа от куката до вратата и се зае да проучи предизвикателството пред него.

Коридорът беше ярко осветен, постлан с хубав килим и напълно чист от всякаква поща. Олян зяпна.

Тук беше имало писма, плътно натъпкани от пода до тавана. Той ги беше видял, беше усетил как падат покрай него в стълбищната клетка. Те не бяха халюцинация, бяха плътни, прашни, мухлясали и реални. Да се вярва в каквото и да е друго си беше лудост.

Озърна се да погледне развалините от стълбището и не видя нито врата, нито стълбище. Застланият с килим коридор се простираше чак до далечния край на стената.

Олян осъзнаваше, че за това трябва да има някакво обяснение, но единственото, което му идваше наум, беше, че е много странно. Протегна боязливо ръка да пипне килима на мястото, където трябваше да има стълбище и изтръпна, когато пръстите му преминаха през пода.

И се зачуди: дали тук, където съм аз сега, някога не е стоял друг началник на пощата? Който е стъпил върху нещо, което си е мислил, че е здрав под и се е пропаднал през пет етажа от болка?

Сантиметър по сантиметър Олян запълзя през коридора в обратната посока и шумът се усили. Беше смътен, обобщен шум, шумът на голяма сграда кипяща от дейност — викове, разговори, тракане на разни механизми, съчетаният ромон на хиляди гласове и грохот от колела и стъпки и подпечатване и скрибуцане на пера и хлопане на врати, всичко преплетено на огромен стан, за да стане чистата тъкан на икономиката. Коридорът пред него го изведе до Т-образно разклонение. Шумът се раздаваше откъм ярко осветеното пространство още по-нататък. Олян тръгна накъм лъскавия бронзов парапет на балкона пред него…

… и спря.

Така значи, мозъкът му беше докаран чак дотук с цената на непомерни усилия, и ето че дойде време и той да свърши малко работа.

Залата на Пощата беше мрачна пещера, затрупана с планини от писма. Нямаше никакви балкони, нито лъскави бронзови орнаменти, нито кипящ от работа персонал и дяволски сигурно нямаше никакви клиенти. Залата на Пощата е могла да изглежда така единствено в миналото, нали така? И имаше балкони, сър, обикалящи от край до край голямата зала на всеки етаж, сър, от ковано желязо като дантела! В настоящето, тук и сега, обаче ги нямаше. Но той не беше и в миналото, не и наистина. Нали пръстите му напипваха стълбище там, където очите му виждаха постлан с килим под. Олян реши, че се намира тук-и-сега, обаче вижда и чува тук-и-някога. Разбира се, трябваше да си луд за да повярваш в подобно нещо, но това нали беше Пощата. Горкият г-н Сайдбърн е стъпил на под, който вече не го е имало.

Олян спря преди да стъпи на балкона, протегна се надолу и отново изтръпна, когато върховете на пръстите му още веднъж преминаха през килима. Тук е стоял и, как беше, а да, г-н Млък, та той е хукнал да погледне надолу и…

… пльок, сър, пльок по мраморния под.