Тери Пратчет - Пощоряване

Големът награби пълен наръч от пощата, която допреди малко беше погребала неговия подопечен и отбеляза:

— Вие Сте Началникът На Пощата.

— Това е само приумица на Ветинари! Не съм пощальон. Аз съм само един измамник…

— Г-н Ментелик? — обади се един нервен глас от вратата зад гърба му. Той се обърна и видя момчето Станли, което потрепери, виждайки неговото изражение.

— Да? — сопна се Олян. — Ти пък, да го вземат елфите, какво… Какво искаш, Станли?

— Ами едни хора там — ухили се колебливо Станли. — Те са долу по стълбите. Едни хора.

Олян го изгледа, очаквайки продължение, но Станли изглежда засега беше приключил.

— И какво им трябва на тези хора? — подкани го той.

— Трябвате им Вие — отговори Станли. — Казаха, че искат да видят човека, който иска да бъде началник на Пощата.

— Аз не искам да бъда… — започна Олян, но се предаде. Нямаше защо да си го изкарва на момчето.

— Извинете Ме, Господин Началник Пощите — избоботи иззад него големът. — Желая Да Довърша Възложената Ми Задача.

Олян се отмести, за да пропусне глинения човек да излезе в коридора. Старите дъски на дюшемето стенеха под огромните му крака. Отвън можеше да се види как беше успял да почисти кабинета. Стените на останалите стаи се бяха издули почти до пръсване. Когато един голем натъпче неща в стая, те си остават натъпкани.

Гледката на трополещата му фигура малко поуспокои Олян. В г-н Помпа имаше нещо толкова обик… добре де, толкова земно. Това, от което имаше нужда той сега, беше малко нормалност — нормални хора, с които да поговори, нормални неща за вършене, които да изместят гласовете от главата му. Той изчетка няколко писма от все по-оцапания си костюм.

— Добре тогава — каза той на Станли, докато се опитваше да си намери вратовръзката, която се оказа, че висяла от гърба му. — Ще ида да видя какво искат.

Чакаха го на междинната площадка на голямото стълбище. Бяха стари мъже, слаби и прегърбени, като малко по-стари копия на Грош. Всичките носеха все същата вехта униформа, но в нея имаше и нещо странно. Над козирката на фуражката на всеки от тях беше завързан с телчета по един гълъбов скелет.

— Ти ли си Човекът Неекспресен? — изхриптя един от тях, когато Олян ги наближи.

— Какво? Кой? Аз ли? — сепна се Олян. Изведнъж идеята за нормалност пак се беше запиляла нанякъде.

— Да, Вие сте, сър — прошепна в ухото му Станли. — Трябва да кажете „да“, сър. Леле, сър, как бих искал аз да правя това.

— Да правя какво?

— За втори път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? — повтори дядото вече по-сърдито.

Олян забеляза, че му липсваха двете горни фаланги на показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

— Ами предполагам. Щом настоявате — рече той. Това не срещна съвсем никакво одобрение.

— За последен път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? — този път в гласа на стареца се долавяше истинска заплаха.

— Добре де, добре! Само за този път, да! Аз съм Човекът Неекспресен! — извика Олян. — А сега може ли да…

Някой иззад гърба му нахлупи на главата му нещо черно и някакъв канап се стегна около врата му.

— Туткав е Човекът Неекспресен — изскърца в ухото му още един старчески глас и невидими но яки ръце го сграбчиха. — Не е пощаджия той.

— Всичко ще е наред, сър — чу се и гласът на Станли докато Олян се боричкаше. — Не се тревожете. Г-н Грош ще Ви води. Лесно ще се оправите, сър.

— С какво да се оправя? Оставете ме на мира, тъпи дърти негодници!

— Човекът Неекспресен се бои от Обиколката — изсъска един от нападателите.

— О, да, Човекът Неекспресен ще бъде Върнат на Подателя по канален ред — обади се друг.

— Нека Човекът Неекспресен бъде претеглен на везните.

— Станли, веднага докарай тук г-н Помпа! — опита се да изкрещи Олян, но торбата беше дебела и прилепваше.

— Не бива, сър — ужаси се Станли. — Изобщо не бива. Всичко ще е наред, сър. Това е само… изпит, сър. Ама че това е Орденът на Пощата, сър.

Смешни шапки, помисли си Олян и започна да се успокоява. Торба на главата и заплахи… Ами че аз това го знам. Мистицизъм за занаятчии. На света не можеше да се намери нито един град без неговия си Древен и Посветен и Съкровен и Херметичен Орден на разни дребни хорица, които си въобразяват, че могат да докопат тайните на древността за някой друг час в четвъртък вечер и които изобщо не осъзнават колко смотано изглеждат с роби. А трябваше да се сетя, защото встъпих поне в дузина такива. Сто на сто има тайно ръкостискане. Е, аз знам повече тайни ръкостискания и от боговете. Опасността е като да бях в някоя детска градина. А сигурно е и по-малка. Човекът Неекспресен… хайде де.