Тери Пратчет - Пощоряване

Олян внимателно се изправи, прилепи се с гръб към стената и зяпна смаяно голямата зала.

От тавана висяха люстри, но не бяха запалени, защото през бляскавия купол се лееше слънчева светлина върху пейзаж без гълъбови изпражнения, но за сметка на това изпълнен с хора, сновящи по шахматните плочи на пода или здраво работещи зад дългите лъскави гишета, „направени от рядко дърво, тъй казваше тате“. Олян стоеше и не можеше да се нагледа.

Сцената беше построена от стотици целенасочени дейности, весело сливащи се в пълна анархия. Под него хора блъскаха големи телени кошове на колела, чували с писма се точеха по поточни линии, чиновници трескаво пълнеха рафтовете на гълъбарника. Беше механизъм сглобен от хора, „сър, само да го бяхте видели!“ Далече вляво, от отсрещната страна на залата се издигаше златна статуя, три-четири пъти по-голяма от човешки ръст. Изобразяваше строен младеж, очевидно бог, не носещ нищо друго освен шапка с крилца, сандали с крилца и — Олян примигна — като че ли смокиново листо, и то с крилца. Скулпторът го беше уловил в момент, когато се канеше да скочи във въздуха с писмо в протегнатата нагоре ръка и с изражение на благороден устрем. Статуята господстваше над залата. Понастоящем я нямаше. Постаментът й беше празен. Щом като бяха изчезнали люстрите и гишетата, то статуя, която дори само е изглеждала златна, не е могла да има никакъв шанс. Вероятно това е бил „Духът на Пощенската Служба“ или нещо такова 34 34 Папагалът на Дългия Джон Силвър от „Острова на Съкровищата“ на Стивънсън в оригинала казва „Pieces of eight!“, сиреч „Осминки!“, има се предвид една осма от златен долар (целият долар е бил твърде голяма сума и хората са намирали за по-практично да го цепят на осминки). Тъй като доларът се дели на сто цента, тоест като цяло сто процента, една осма от сто процента ще бъде точно дванадесет и половина процента. — Бел.пр. . Междувременно пощата долу се придвижваше по по-прозаичен начин.

Точно под купола имаше часовник с по един циферблат във всяка от четирите посоки. Докато Олян го гледаше, голямата стрелка се премести право нагоре.

Изсвири рог. Шеметният балет прекъсна, когато някъде под Олян се отвориха врати, влязоха мъже в „униформите, сър, лазурно сини с бронзови копчета! Да ги бяхте видяли само!“ строиха се в две редици пред голямата двукрила врата и застанаха мирно. Там ги очакваше грамаден мъж с лице като зъбобол. Той имаше на колана си голям пясъчен часовник в жироскопична бронзова клетка и оглеждаше строя сякаш е виждал и по-неприятни гледки, но рядко, и то само по подметките на огромните си ботуши. Той вдигна часовника с израз на злобно тържество, пое си дълбоко въдух и изрева:

— Доооставка Номер Чееетири… стегниии се!

Думите достигнаха до Олян леко приглушени, сякаш ги чуваше през картон. Пощальоните, вече изправени мирно, се постараха да изглеждат още по-стегнати. Мъжагата ги изгледа и отново си пое въздух:

— Доооставка Номер Чееетири готови, готови! … РАЗНАААААААА-СЯЙ!

Двете редици минаха покрай него в забързано шествие и излязоха.

„Някога ние бяхме пощальони…“

Трябва да намеря истинска стълба, помисли си Олян, докато отстъпваше от ръба. Аз… халюцинирам в миналото. Но съм стъпил в настоящето. Като сомнамбулизъм е. Не искам да стъпя право в чистия въздух и да свърша като поредното тебеширено очертание.

Той се обърна и тогава някой премина право през него.

Усещането никак не беше приятно, като внезапен пристъп на треска. Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше да видиш как главата на някого другиго минава през твоята. Гледката беше предимно сива, изпълнена с малко червено и тук таме кухини за синусите. Изобщо не ви трябва да знаете за очните ябълки.

„… лицето му изкривено, сякаш е видял призрак…“

Стомахът на Олян се разбунтува и като се обърна, притиснал устата си с ръка, той зърна млад пощальон зяпащ приблизително по посока към него и с такова изражение на ужас, каквото вероятно имаше и на невидимото лице на Олян. Момчето потрепери и хукна нанякъде.

Г-н Игнавия също ще да е стигнал дотук. Той е бил достатъчно умен, да схване положението с пода, но да видиш чужда глава да минава през твоята, е, това би могло да довърши всекиго…

Олян се втурна след момчето. Тук горе той беше загубен. С Грош бяха обиколили едва една десета от сградата и пътят им постоянно препречваха цели сипеи от писма. Той знаеше, че има и други стълбища, и те все още съществуваха и в настоящето. Партерът, ето коя беше целта му — етаж, на който можеше да се разчита.