Тери Пратчет - Пощоряване

И той извади един оръфан червен тефтер и го протегна горе-долу напред. Мангизов го взе и го разгърна. Очите му пробягаха по колонките.

— Да не би да си записал всичко , Хрупърт? — попита той. — Защо?

Хрупърт го изгледа ужасено.

— Ама н’ли трябва да държа сметка за ’сичко? — заоправдава се той. — Ин’че ше ’зема д’ му ’зпусна края, като не ’нам кое к’де е. Така че… виж’ъш ли, да мога да върна ’сичко, така де, няма ник’во прес’ъпление. — Той се опита да се потупа с пръст по ноздрата, но не улучи.

— Ще го наглеждам с най-голяма грижа, Хрупърт — обеща Мангизов. — Много мъдро от твоя страна да го донесеш на мен.

— З’мен това ’начи много, Гепи — рече Хрупърт, напредвайки към фазата жално-милно. — Ти ме ’зимаш мен нанасериозозозно, а не като Зеленобут и аверите му. Аз поемам ’сички рискове, а те к’во, те се д’ржат с мене като с калта под нозете им. Като с кал. Ужасно свестен тип с’ти, ’ного свестен. Ама чудно, че ’наеш ли, че имаш Игор, както си толкова свестен, щото… — Тук той шумно се оригна. — Щото чух аз, че Игорите работели сам’за шантавелници. Тотално изкук’ригали типове, нал’ наеш, и вампири и такова, абе т’кива дето още секунда и ш’ излезе кукувичката. Не ч’ имам нещо против твоя човек, няма да придираш, кат’ го гледам си е съвсем проклето наред приятелчето, ха-ха-ха, проклето наред ред приятелчета…

Гепи Мангизов го изправи внимателно на крака.

— Ти си пиян, Хрупърт — каза той. — И прекалено много говориш. Ей сега ще извикам Игор и…

— Да, шър? — обади се иззад гърба му Игор. Малцина можеха да си позволят точно такива услуги.

— … и той ще те закара у дома с моята каляска. Гледай да го предадеш без произшествия на неговия камериер, Игор. А да, и като свършиш с това, би ли могъл да издириш колегата ми г-н Грайл? Предай му, че имам за него едно малко поръченийце. Лека нощ, Хрупърт. — Мангизов го потупа по провисналата буза. — И изобщо не се тревожи . Утре ще видиш, че всичките ти безпокойства ще са просто… изчезнали.

— ’Ного ’бър тип — изломоти блажено Конскипръж. — Кат’ за ч’жденец…

Игор откара Хрупърт в къщата му. Междувременно онзи беше достигнал етапа „веселото пиянде“ и пееше една от ония песни, които може и да изглеждат смешни на играчи на ръгби и на деца под единадесетгодишна възраст, така че прибирането му трябва да е събудило доста от съседите, особено след като той не преставаше да повтаря куплета за камилата.

После Игор се върна вкъщи, разпрегна каляската, погрижи се за коня и отиде до малкия гълъбарник зад къщата. Там имаше големи дебели гълъби, нищо общо с градските хвърчащи развъдници на зарази. Избра един по-тлъст и чевръсто надена сребърен пръстен за писма на крака му. Анкх-Морпоркските гълъби бяха доста умни като за гълъби. Глупостта нямаше особено голяма продължителност на живота в този град. Този гълъб обаче скоро щеше да намери жилището на г-н Грайл някъде по покривите, но Игор го дразнеше това, че гълъбите му никога не се връщаха.

Цели преспи от стари пликове се разхвърчаваха, когато Олян минаваше ядосано, а понякога прегазваше ядосано през изоставените стаи на Пощенската палата. Идеше му да троши стени с ритници. Беше в капан. В капан. Нима не направи каквото можа? Сигурно на това място наистина имаше проклятие. И то като нищо можеше да се казва Грош…

Блъсна една врата и се озова в обширния каретен двор, около който Пощата се беше извила като буквата П. Той все още се използваше. Както му беше казал Грош, когато Пощенската служба колабирала, отделът с каретите оцелял. Беше полезен и добре уреден и, освен всичко друго, притежаваше множество коне. Конете не може да ги натъпчеш под дюшемето, нито да ги набуташ на тавана. Те трябваше да се хранят. Така че повече или по-малко безболезнено кочияшите го поеха в ръцете си и сега го използваха за пътнически превози.

Олян погледа как една натоварена карета отпътува от двора и тогава забеляза някакво движение горе.

Вече беше свикнал с щракалковите кули. Понякога му се струваше, че от всеки покрив е изникнала поне по една. Повечето бяха с новите рамки с кепенци, инсталирани от Голямата Магистрална Линия Ад, но имаше немалко и от старомодните семафорни стрелки, че дори и по някое сигнално флагче. Последните обаче работеха доста бавно и само при пряка видимост, каквато се намираше доста трудно в избуялата гора от вишки. Ако искаш нещо повече от най-основното, трябваше да идеш в някоя от малките щракалкови компании и да наемеш малка вишка с кепенци и обитаващ я водоливник, който да следи за входящи обаждания, както и достъп до някоя от възловите кули, а ако си наистина богат можеше да вземеш на работа и обучен оператор. И човек си плащаше . Олян нямаше никакво понятие от технологии, нито какъвто и да е интерес в тази област, но доколкото разбираше, цената беше нещо като майка си и баща си. И баба си и дядо си.