Тери Пратчет - Пощоряване

— Ш’ ме извинявате за т’ва, сър — рече Грош, втренчил се в очите му с някакво нервно непокорство.

— Нали знаеш, че бих могъл да те уволня? — каза Олян, осъзнавайки колко е глупаво да каже такова нещо.

— Бихте могли, сър, мож’те да опитате — каза тихо и бавно Грош. — Но нямате друг освен мен, като изключим м’чето. А пък нищичко не знаете за Пощата, сър. И нищичко не знаете за Правилника. Без мене няма друг д’ знае нещата, дето трябва д’ се вършат тук. И пет минутки няма да изтраете без мен, сър. Че Вие няма д’ уредите дори ежедневното пълнене на мастилниците!

— Мастилниците ли? Какво ми ти пълнене на мастилници? — избухна Олян. — Та това е само вехта сграда пълна със… със… със стара хартия! Ние нямаме клиенти !

— Мастилниците трябва д’ се пълнят, сър. Съгласно Правилника на Пощенската Служба — заяви непоколебимо Грош. — Правилникът е за да се съблюдава, сър.

— И за какво? Като гледам, нито приемаме някаква поща, нито доставяме някаква поща! Само си седим тук!

— А, не, сър, не е като д’ си седим само тук — възрази търпеливо Грош. — Ние съблюдаваме Правилника на Пощенската Служба. Пълним мастилниците, лъскаме месинговите детайли…

— Ама че вие дори не метете гълъбовите курешки!

— Колкото и да е странно, т’ва в Правилника го не пише, сър — обясни старецът. — Ама истината е, сър, че никой веч’ няма нужда от нас. Сега им дай само щракалки, проклетите щракалки, щрак, щрак, щрак! Всеки сега има щраксова вишка, сър. Т’ва е то модата. Със скоростта на светлината, тъй казват. Ха! Ама си няма душа, сър, сърце няма. Мразим ги. Обаче ние сме в готовност, сър. Дойде ли поща, поемаме я, сър. Ш’се втурнем в бурна дейност, сър, ама ш’се втурнем . Но поща не идва.

— Разбира се, че няма да идва! На този град отдавна трябва да му е станало пределно ясно, че ако ще си пуска писмата по Пощата, по-добре направо да ги изхвърли!

— Не сър, пак не сте прав — възрази тихо Грош. — Всичко се съхранява, сър. Ето т’ва правим тук, сър. Съхраняваме нещата както са били. Не щем д’ нарушим нещата. Не щем да предизвикаме нещо !

Нещо в начина, по който той каза това, смути Олян.

— Какъв вид нещо? — попита той.

— А, нищо, сър. Ние само… я караме осторожно.

Олян бързо се огледа. Не стана ли стаята по-малка? Сенките не се ли задълбочиха и издължиха? Не изстина ли внезапно въздухът?

Не, нищо подобно. Възможността обаче определено беше отминала. Космите на гърба му бяха настръхнали. Олян беше чул, че това било, защото хората някога били маймуни, а това сега означавало, че отзад има тигър.

Точно сега отзад беше г-н Помпа, просто си стоеше там с очи горящи много по-ярко, отколкото можеше да постигне който и да е тигър. Това беше по-лошо от тигър. Тигрите не могат да те последват през морето и тигрите също трябва да спят.

Олян се предаде. Г-н Грош живееше в някакъв негов си чудноват плесенясал свят.

— И на това живот ли му викате? — въздъхна Олян.

За първи път за целия разговор г-н Грош го погледна прямо.

— Много по-добре от смъртта, сър — каза той.

Г-н Помпа последва Олян през главната зала и през главния вход, докато Олян не се обърна към него.

— Добре, какви точно са правилата? — поиска да знае той. — Навсякъде ли ще ме следваш? Нали знаеш, че не мога да бягам!

— Разрешено Ви Е Автономно Придвижване В Рамките На Града И Околностите Му — избоботи големът. — Обаче Докато Не Сте Се Установили Тук, Аз Съм Също Така Инструктиран Да Ви Придружавам За Ваша Собствена Защита.

— От кого? От някого, който се е ядосал, че писмата на пра-пра-дядо му така и не са пристигнали ли?

— Не Мога Да Отговоря, Сър.

— Нуждая се от малко свеж въздух. Какво е станало тук? Защо е толкова… кошмарно? Какво й се е случило на Пощата?

— Не Мога Да Отговоря, Сър — каза кротко г-н Помпа.

— Значи не знаеш, а? Не е ли това твоят собствен град? — подметна саркастично Олян — Да не си бил наблъскан в дупка в земята през последните сто години?

— Не, Г-н Меентелиг.

— Добре, тогава защо не… — понечи да продължи Олян.

— Биаха Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг — каза големът.

— Какво са били?

— Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг.

— За какво ми говориш ? — изнерви се още повече Олян.

— Как За Какво? За Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг — изтътна големът. — Помпа Не Е Името Ми, Г-н Меентелиг. Това Е Обозначението Ми. Помпа. По-Точно Помпа 19. Биах На Дъното На Тридесет Метра Дълбока Дупка И Помпах Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг. Сега Обаче Съм Осииан От Слънчева Светлина. Това Е По-Добре, Г-н Меентелиг. Това Е По-Добре!