Тери Пратчет - Пощоряване

— Това какво прави? — намеси се припряно Олян, вземайки гърненце с някаква зелена гнусотия.

— Това ли, сър? Цяр за брадавици, ето к’во е. Чудотворно нещо. Много нат’рално, не като бълвочите, дето ш’ти даде докторът.

Олян помириса гърненцето и попита:

— От какво е направено?

— От арсен, сър — осведоми го най-спокойно Грош.

— Арсен?

— Много нат’рален, сър — обясни Грош. — И зелен.

Така значи, мислеше си Олян, докато с изключителна предпазливост връщаше гърненцето на мястото му, в Пощата нормалността определено не е едно към едно с тази на външния свят. Като че пропускам репликите. Той реши, че подходящата роля ще е тази на нахъсан, но неусвоил се с новата обстановка шеф. Като бонус само частта с хъса имаше нужда от някакви усилия.

— Бихте ли могли да ми помогнете, г-н Грош? — помоли той. — Нищичко не разбирам от поща!

— Е, добре, сър… какво сте работили досега?

Кражби, измами, фалшификации, злоупотреби. Но никога, това е особено важно, никога не беше допускал насилие. Никога. Олян винаги много внимаваше в това отношение. Стараеше се също да не се забърква във взломове, ако можеше да го избегне. Да те сгащят в един часа през нощта в банков трезор, облечен в черно с множество малки джобове, може да се окаже подозрително, тогава защо да го правиш? При внимателно планиране, подходящ костюм, правилните документи и преди всичко точните маниери, обаче, можеше да си влезеш в същия трезор посред бял ден, а когато излизаш, управителят ще ти придържа любезно вратата. Пробутването на пръстени и експлоатацията на селяндурската тъпотия бяха само за да се поддържа във форма.

Лицето, всичко опираше до лицето. Той имаше честно лице. Много обичаше тези хора, които ще го погледнат твърдо в очите, за да съзрат вътрешното му аз, защото той имаше богат набор от вътрешни азове, за всякакви обстоятелства по един. Колкото до твърдите ръкостискания, практиката беше развила неговото до такава степен, че можеше да се връзват с него лодки.

Социалните умения, всичко опираше до социалните умения. Специалните социални умения. Преди да можеш да пробуташ стъкло за диамант, трябваше да накараш хората да им се иска да видят диамант. Ето това беше трикът, трикът на всички трикове. Трябваше да промениш начина, по който хората виждат света. Като ги оставиш да го виждат така, както би им се искало да бъде…

Как ли, по дяволите, е научил името му Ветинари? Тоя човек беше разчупил фон Ментелик като яйце! А пък Стражата тук беше една… демонична! Колкото до това да се насъсква голем срещу човек…

— Бях чиновник — отговори Олян.

— Какво, книжна работа, а? — попита Грош като го гледаше съсредоточено.

— Да, предимно разни хартии.

Истина си беше, доколкото от хартия се правеха карти за игра, чекове, пълномощни, препоръки, платежни нареждания…

— О, значи поредният — рече Грош. — Хубаво, работата тук не е много. Няма проблем, ш’ поразчистим и ш’ Ви стъкмим едно местенце.

— Но от мен се очаква да направя Пощата да заработи както някога, г-н Грош.

— Тъй да е — каза старецът. — В такъв случай ха елате сега с мен, г-н Началник Пощите. Като Ви гледам, мисля си, че май има едно две неща, дето никой не Ви ги е спом’навал!

И той го поведе обратно към неугледната зала, оставяйки бледа следа от жълтеникав прах, сипещ се от обувките му.

— Тате ме водеше тук, като бях още ’лапе — спомни си той. — Много Пощаджийски семейства имаше онези дни. Като бяха тук още онея големи стъклени висящи подрънкващи неща, как бяха? Дето бяха за светене, сещате се?

— Люстри? — предположи Олян.

— Тъй де, май тъй им викаха — рече Грош. — Две на брой. И всичко беше в месинг и мед, ама лъснато-лъснато, като злато, сър. А балконите, сър, на всеки кат по един и опасваха цялата голяма зала от край до край с парапети от ковано желязо като дантела! А хубавите полирани гишета, о, те бяха от рядко дърво, тъй казваше тате. Ами хората? Всичко беше претъпкано, направо претъпкано! Вратите не спираха да се лашкат! Дори през нощта… о, а през нощта , сър, навън на големия двор, ех само да бяхте там, сър! Ами светлините! Колите, пристигащи и заминаващи, а от конете се вдига пара… ех, сър, да го бяхте видели тогава! Мъжете, втурващи се покомандно… те си имаха онова нещо, сър, онова устройство, дето с него вкарваш в двора и изкарваш колата само за минута, сър, ама за минута ! А суматохата, сър, суматохата и шетнята! И казваха, че човек можеше да дойде от Сестричките, че и от Сенките дори и да пусне писмо до себе си и пак ш’ трябва да бяга светкавично, ама светкавично , сър, за д’ изпревари пощаджията! А униформите, сър, лазурно сини с месингови копчета! Да ги бяхте видели само! А пък…