Тери Пратчет - Пощоряване

— Извинете, ако не съм доразбрал нещо — продължи Олян, — но не смятате ли, че пъхането на нечие писмо под дюшемето за сто години си е посегателство срещу него?

За момент Грош го изгледа окаяно. Брадата му се разтресе. После той се разкашля, на гръмки, някак си дървени, трещящи изблици кашлица, от която се затресоха бурканите по рафта, а от долния край на панталоните му се надигна жълтеникав прах.

— Ш’ме прощавате ли за м’мент, сър? — изхриптя той посред кашлянето и изрови от джоба си изподраскана и очукана консервена кутия. Протегна я към Олян, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Смучащи бонбони за гърло потребявате ли, сър? Тея тук са Номер Три, сър. Много меки. Собственоръчно ги изготвям, сър. Нат’рални средства от нат’рални съставки, тъй е при мен, сър. Пазят проходите чисти, сър, щото не ги ли пазиш, ш’си изпатиш от тях.

Олян взе някакъв голям лилав хап от кутията и го подуши. Миришеше слабо на анасон.

— Благодаря Ви, г-н Грош — каза той, след което, за да не остави случайно впечатление, че може да бъде подкупен по този начин, продължи със суров тон. — Та по въпроса за пощата, г-н Грош? Скатаването на недоставена поща навсякъде, където може да се пъхне, не е ли посегателство срещу нея?

— Т’ва е по-скоро… забавяне на пощата, сър. Т’ка д’ се каже, само… ъъъ… отлагане. За малко. Не е като да няма ни’кво нам’рение д’се достави тя нявга, сър.

Олян се вгледа в тревожното изражение на Грош. Имаше онова усещане на губеща се изпод краката почва, което човек понякога изпитва, когато разбере, че си има работа с някой, чийто свят се докосва с неговия само с връхчетата на пръстите. Не, помисли си Олян, този тук не е отшелник, а по-скоро нещо като корабокрушенец, живеещ си на изсъхналия си пустинен остров, представляващ в случая една сграда, докато светът отвън си тече без него, а всички остатъци от здрав ум се изпаряват.

— Г-н Грош — каза той бавно, — никак не искам, нали разбирате, да ви разстройвам или нещо подобно, но тук се въргалят хиляди писма, покрити с дебел слой гълъбови изпражнения…

— Всъщност, като си ’дохме на думата, сър, те не са толкоз страшни, както изглежда — каза Грош и помълча, докато смучеше шумно своя натурален хап против кашлица. — Много сухо в’щество са т’ва гълъбовите курешки и образуват доста здрав з’щитен слой над пликовете…

— Защо всички те са тук , г-н Грош? — тросна му се Олян. Умения в общуването, напомни си той. Не ти е позволено да го разтръскаш.

Младшият пощальон избягна погледа му.

— ’Ми тъй де, Вие знаете как е… — заувърта го той.

— Не, г-н Грош, не знам как е.

— Хубаво де… да р’чем, че ч’век е отрупан с работа, тежка обиколка, да р’чем по Прасоколеда, куп картички, такива ми работи, а пък инспекторът го притиска за разписанието, та той да р’чем, че ’земе, че скрие пол’вината чувал на сигурно място… но нали утре ш’го достави, нал’ тъй? Щото нали не той е виновен задето все го отрупват, сър, ама все го отрупват безспир. Но става утре, а чувалът му още по-пълен, щото все го отрупват , та ш’си р’че ч’векът, я да оставя и тоя ден малко за утре, щото четвъртъка ми е свободен ден и ш’ наваксам, ама четвъртъка вече е с пов’че от ден назад с работата, щото не престават да го отрупват , а пък той е направо капнал, капнал като куче, та ш’си р’че ч’векът, скоро ш’ дойде отпуската и ш’ наваксам, ама отпуската вече д’шла и тогаз — тъй де, накрая става тя една ми ти гадост. Стана то тя… една. Твърде далеч отиде тя, тъй де, премного се отрудихме. Понявга кат’ се разтрошат нещата по-добре ги не пипай, щото откъде да я подхванеш?

— Мисля, че вече виждам картинката — каза Олян, обаче всъщност си мислеше: „Лъжете, г-н Грош. Лъжете чрез премълчаване. Не ми казвате всичко. И при това премълчавате нещо особено важно, нали? Аз доведох лъжата до степента на изкуство, а Вие, г-н Грош, сте само надарен аматьор.“

Лицето на Грош, който не подозираше за този вътрешен монолог, изобрази извинителна усмивка.

— Белята е там обаче… всъщност как Ви е първото име, г-н Грош? — попита Олян.

— Контроливър, сър.

— Хубаво име… работата е там, Контроливър, че тази картинка, която получих от разказа ти, е нещо, което, ако се придържаме към аналогията, бих оприличил на бегло скициран фрагмент , докато това тук — Олян махна с ръка да обозначи сградата и всичко съдържащо се в нея — е триптих в пълен размер, изобразяващ сцени от историята и Сътворението на Света с пълния сонм на боговете и всичко това в комплект с фреска на купола, възпяваща великолепието на небесата и един портрет на дама с чудата усмивка за пълнота на нещата! Та мисля, че ти не беше откровен с мен, Контроливър.