Тери Пратчет - Пощоряване

Олян знаеше някои неща за големите. Някога, преди хиляди години, те са били изпечени от глина и им е бил вдъхнат живот чрез някакви свитъци, вложени в главите им. И те никога не се износваха и непрекъснато работеха. Можеше да се видят да метат или да вършат тежка работа в дъскорезници и леярни. Повечето изобщо не можеше да се видят. Те завъртаха скрити колела, някъде долу в мрака. И с това, общо взето, се изчерпваше интересът му към тях. Те бяха, по дефиниция, честни.

А ето че сега големите се освобождаваха. Това беше най-кротката, най-социално отговорна революция в историята. Те бяха собственост, така че спестяваха и купуваха себе си.

Г-н Помпа купуваше свободата си като сериозно ограничаваше свободата на Олян. Много разстройващ факт. Свободата със сигурност не би трябвало да действа точно по този начин, нали?

О богове, помисли си Олян, връщайки се в тук-и-сега, нищо чудно, че Грош постоянно смуче бонбони срещу кашлица, прахта тук направо те задушава!

Той бръкна в джоба си и извади ромбовидния хап против кашлица, който му беше дал старецът. Изглеждаше съвсем безобиден.

Минута по-късно, след като г-н Помпа беше влетял в стаята и го беше тупнал силно по гърба, димящият хап се залепи за една от стените, където до сутринта успя да разяде доста от мазилката.

Г-н Грош взе точно една супена лъжица извлек от ревен и люти чушки, умерена доза, за да поддържа проходите чисти, и провери дали си е около врата му мъртвата къртица, която да го пази от внезапни пристъпи на лекари. Всеки знаеше, че докторите те разболяваха, за това не се искаше много акъл. Цаката винаги беше в цяровете на Майката Природа, не в някакви адски бъркочи, направени от боговете знаят какво. Облиза устни в предвкусване. Освен това за през нощта си беше сложил прясна сяра в чорапите и усещаше как му се отразява добре.

Два фенера със свещи горяха в кадифената, изпълнена с хартия тъмнина на Главното Сортировъчно. Светлината мъждукаше през двойното стъкло, пълно с вода, която да загаси свещта, ако фенерът паднеше. Така фенерът приличаше на светлинката на някаква дълбоководна риба от безмълвните океански бездни.

В тъмнината се чу бълбукащ звук. После Грош затапи шишето с еликсира и продължи с работата си.

— Пълни ли са мастилниците, чирак Станли? — изрече тържествено той.

— Тъй вярно, Младши Пощальон Грош, пълни до дълбочина един сантиметър от ръба, съобразно Правилника за Гишетата на Пощенската Служба, раздел Ежедневна Поддръжка, Правило С18 — отговори Станли.

Зашумоляха страниците на прелистваната от Грош огромна книга на подставката пред него.

— Може ли да видя картината, г-н Грош? — попита нетърпеливо Станли.

Грош се усмихна. Това се беше превърнало в част от церемонията и той отговори както отговаряше всеки път:

— Добре, но за последен път. Не е на добре да се гледа твърде често лицето на бог. Или друга част.

— Но ти каза, че в голямата зала е имало негова златна статуя, г-н Грош. Хората през цялото време ще да са я гледали.

Грош се поколеба. Станли обаче си растеше. Рано или късно ще трябва да научи.

— Имай предвид, хората надали са гледали точно лицето му — каза той. — Очите им се спираха най-вече на… крилете.

— На шапката му и на глезените му — промълви благоговейно Станли. — За да може пощата да лети със скоростта на… поща.

Малка капчица пот се откъсна от челото на Грош.

— Предимно на шапката му и на глезените му, о, да — поправи го той. — Но… ъъъ… не само там.

Станли се вгледа в картинката.

— А, да. Досега не го бях забелязвал. Има си крилца на…

— На смокиновия лист — намеси се бързо Грош. — Така се нарича.

— Защо му е това листо там? — поинтересува се Станли.

— А, ’сички са ги имали т’кива в стари дни, щото така е Класично — рече Грош, с облекчение отдалечавайки се от неудобната тема. — Смокинов лист е т’ва. От смокиня.

— Ха-ха, ама смешното тук е, че наоколо не виреят смокини! — изтъкна Станли с тона, с който се изтъква недостатък на дълго задържала се догма.

— Да, момко, точно тъй, ама без друго това листо беше от тенекия — каза търпеливо Грош.

— Ами крилете? — попита момчето.

— Ами та-ака де, предп’лагам ш’да са си мислили, че колкото повеч криле, толкоз по-добре — обясни Грош.

— Да, но да р’чем, че крилете на шапката и глезените откажат, тогава ш’го държи във въздуха само…

— Станли! Че това е само статуя! Недей се вълнува толкоз! Я се успокой! Нали не щеш да обезпокоиш… тях .