Тери Пратчет - Пощоряване

— А, това го забелязах — вметна Олян. — Пълно е с картинки на млади жени в кожени неща.

— Да, сър, но за да сме честни, те общо взето държат карфици. Та значи… все още ли искате „Тотални карфици“, а? — допълни той като че даваше на глупака последен шанс да се откаже от приумицата си.

— Да — каза Олян. — Какво толкова му има?

— А, нищо. Нищо. — Дейв почеса замислено корема си. — Само дето редакторът е малко… малко…

— Малко какво?

— Добре де, смятаме го за малко побъркан на тема карфици, да Ви кажа правичката.

Олян огледа магазинчето.

— Наистина ли? — запита невинно той.

Отиде в най-близкото кафене и огледа списанието. Едно от уменията от предишния му живот беше в която и да е област бързо да научи точно толкова, колкото е необходимо за да звучи като експерт, поне като за пред неексперти. После се върна в магазинчето.

Всеки си имаше своите ключове. Често това беше алчността. Винаги можеше да се разчита на нея като резервен вариант. Понякога това беше гордостта. Това беше ключът за Грош. Той отчаяно желаеше повишение, можеше да се види в очите му. Намериш ли ключа, останалото си върви само.

А пък Станли, ах, Станли… беше лесен.

Големият Дейв изучаваше някаква карфица под микроскоп, когато Олян отново влезе в магазинчето. Пиковият час за продажба на карфици вече беше почти отминал, само няколко мотльовци все още се блещеха над карфиците на витрината или тарашеха рафтовете. Олян се примъкна до тезгяха и се прокашля.

— Да, сър? — вдигна поглед Големия Дейв. — Пак се връщаме, а? Хлътнали сме по тях, а? Харесахте ли си нещо?

— Пакет преперфорирана хартия и пликче асорти за десет пенса, моля — каза с ясен глас Олян.

Останалите клиенти за момент го погледнаха, докато Дейв вадеше пакетчетата изпод тезгяха и продължиха със своите си работи. Олян се наведе над тезгяха:

— Чудех се — прошепна той дрезгаво — дали нямате нещо… нали знаете… по-остро?

Мъжагата му отвърна с предпазлив безизразен поглед:

— Какво имаш предвид под по-остро?

— Нали знаете — Олян си прочисти гърлото. — По-… желязно.

Звънчето издрънка, когато и последният клиент, задоволил жаждата си за карфици за днес излезе. Дейв ги гледаше как излизат и после пак обърна вниманието си към Олян.

— Ценител си падаме, а, сър? — намигна той.

— Сериозно се уча — отвърна Олян. — Повечето от нещата тук, как да Ви кажа…

— Изобщо не докосвам пирони — заяви остро Дейв. — Няма да ги търпя в магазина ми! Имам си репутация, за която да се грижа! Тук, знаете ли, влизат малки деца!

— О, не! Карфици в строгия смисъл, това ми трябва на мене! — побърза да уточни Олян.

— Добре — отдъхна си Дейв. — Случайно като че имам едно-две нещица за истинския колекционер. — Той посочи с глава завесата от мъниста зад гърба си. — Нали не може да изтъпанча всичко, та всеки да го зяпа, не и с младежите дето се навъртат тук, знаете как е…

Олян го последва през завесата в претрупана малка стаичка, където Дейв, след като се огледа конспиративно, извади от един шкаф малка черна кутийка и я разтвори под носа на Олян.

— Не е нещо, дето ще го намериш всеки ден, а? — подмигна Дейв.

„Егати, ами че това карфица“, помисли си Олян, но на глас каза, при това с тон на майсторски изпипана автентична изненада:

— Ухааа!

Няколко минути по-късно той излезе от магазина, подтискайки подтика да вдигне яката над лицето си. Ето това беше проблемът с някои видове безумие. Могат да те хванат всеки момент. И ето че той беше похарчил АМ$70 за някаква си проклета карфица ! Погледна пакетчетата в ръката си и въздъхна. Когато ги прибра внимателно в джоба си, ръката му се натъкна на хартия.

А, да, писмото с П.С.Е.Л.Ц. Тъкмо щеше да го върне обратно, когато с ъгълчето на окото си зърна прастара табела на отсрещната улица: „Лобин Клаут“. И когато погледът му обходи тясната уличка, още над първия магазин видя да пише:

№1

А. ’ПАРКЪР & ’СИНОВЕ

ЗАРЗАВАТЧИЙНИЦА

НАЙ-ЕКСТРА КАЧЕСТВО ’ПЛОДОВЕ И ’ЗЕЛЕНЧУЦИ

Защо пък да не го достави? Ха! Ами че той началник на пощата ли е или какво? Какво толкова лошо можеше да се случи?

Той се вмъкна в магазина. Един мъж на средна възраст тъкмо внасяше пресни моркови, или вероятно ’моркови 15 15 В „Писарят Бартълсби“ на Мелвил едноименният герой полудява, понеже е работил дълго време в Службата за Мъртва поща (реално учреждение, под чиято отговорност са били писма, поради някакви причини не можещи да бъдат доставени). Бартълсби живее в службата си, отказва да я напусне независимо от нищо и кротко, но твърдо отказва да изпълнява поръчения. — Бел.пр. , в живота на обемиста жена с голяма пазарска торба и косми по брадавиците.