Тери Пратчет - Пощоряване

Той заобиколи голямата цистерна за дъждовна вода за хидравликата на неработещия асансьор и се промъкна по покрива чак до гълъбарника, където почука учтиво:

— Аз съм, м’чета. Само д’ зема наема.

Вратата се отвори и се дочу откъслек от разговор:

— … свръзките няма да издържат това дори и за трийсе секунди…

— А, г-н Грош, заповядайте — каза човекът, отворил вратата. Беше г-н Карлтън, дето имаше брада, с която би се гордяло всяко джудже, или не, с която биха се гордяли всеки две джуджета. Изглеждаше по-разбран от останалите двама, макар че разликата не беше кой знае каква. Грош си свали шапката.

— Идвам з’ наема — повтори той, оглеждайки се покрай човека. — Имам и някои новини. Та си рекох аз, че по-добре да спомена, м’чета, че ни дойде нов началник. Та ако може да сте по-предпазливи за малко, к’во ш’ кажете? Само кимнете и г’тово, а?

— И колко ще трае този път? — тросна се мъжът, седнал на пода и работещ по някакъв голям метален барабан, пълен с нещо което поне на г-н Грош му приличаше на много сложен часовников механизъм. — До събота вече ще сте го блъснали от покрива, нали така?

— Айде с’га, айде с’га, г-н Уинтън, няма що да си пра’ите с мен т’кива шеги, няма що — изнерви се Грош. — Той само да поседи тук някоя седмица, д’ се установи ’начи, пък аз все ш’му… намекна за вас, че сте тук, нал’ тъй? Гълъбите как са, добре ли са? — той огледа гълъбарника. Виждаше се само един гълъб, сгушил се в един ъгъл отгоре.

— Точно сега са навън на тренировки — обясни Уинтън.

— А, да, д’бре, така ш’да е — измърмори Грош.

— Както и да е, точно сега повече ни интересуват кълвачите — каза Уинтън и измъкна от барабана някакъв изкривен метален прът. — Виждаш ли, Алекс? Казвах ли ти, че се е изкривил? А две от зъбчатките съвсем са се износили…

— Кълвачи? — изненада се Грош.

Температурата забележимо се понижи, като че ли той беше казал нещо не така.

— Точно така, кълвачи — обади се трети глас.

— Кълвачи ли, г-н Емъри?

От третия любител на гълъби Грош винаги го хващаха нерви. Заради начина, по който очите му винаги шареха, като че искаше да види всичко наведнъж. И постоянно държеше по някоя пушеща тръба или някаква друга машинария. Като стана дума, всичките постоянно се заглавичкваха по разни тръби и зъбчати колела. А колкото и да е странно, Грош никога не ги беше виждал да държат гълъб. Нямаше представа какво е да си любител гълъбар, но предполагаше, че все ще включва нещо такова.

— Да, кълвачи — каза човекът, докато тръбата в ръцете му промени цвета си от червено на синьо. — Защото… — тук той като че се позамисли за момент — … ами мислихме си, че може да ги научим да… а да, ще могат, виждате ли, да изщракат съобщението на морзова азбука като пристигнат. Много по-добре от пощенските гълъби.

— Че защо? — поинтересува се Грош.

За момент г-н Емъри се загледа в света като цяло.

— Защото… ще могат да пренасят съобщения по тъмно? — предложи отговор той.

— Браво бе — измърмори човекът разглобяващ барабана.

— О, това мо’е да спаси живот, виждам, виждам — каза Грош. — Но хич не го виждам аз да бие щракалките.

— Ще го видим ние това, ще го видим — вметна Уинтън.

— Но ще сме Ви много благодарни ако не казвате на никого — намеси се припряно Карлтън. — Ето Ви ги трите долара, г-н Грош. Виждате ли, не щем други хора да ни откраднат идеята.

— Гроб съм, м’чета — увери ги Грош. — Хич няма д’ се тревожите. Можете да разчитате на Грош.

Карлтън вече му придържаше вратата и учтиво го подкани:

— Знаем, че можем да разчитаме на Вас. Довиждане, г-н Грош.

Вратата зад него се затвори и той потегли обратно по покрива. В гълъбарника изглежда започваше кавга. Той дочу как някой каза:

— Какво те прихвана да се раздрънкаш така, а?

Беше малко обидно някой да си мисли, че не, на Грош не могло да му се вярва. И докато се бореше със стъпалата надолу, той се замисли дали не трябваше да ги светне, че кълвачите няма да летят по тъмно. Учудващо е, че умни момчета като тях можеха да пропуснат този недостатък. Падаха си те малко лековерни, помисли си той.

Тридесетина метра по-надолу и четвърт миля настрани кълвачески полет (денем), Олян следваше пътя на съдбата.

Тъкмо сега той го водеше през квартал под равнището на които и да е изисквания, които можеше да има човек при покупка на недвижима собственост. Всичко беше пълно с графити и боклук. Е, като стана дума, целият град беше пълен с тях, но на другите места боклукът беше по-висококачествен боклук, а графитите а-а да постигнат правопис. Целият район като че просеше нещо, например наистина опустошителен пожар.