Тери Пратчет - Пощоряване

— И това Ви е стегнало около врата, така ли? — рече тя. Когато не пушеше цигарата, г-ж(иц)а Миличкова я държеше на височината на рамото си и придържаше лакътя на лявата си ръка с дясната. Нещо в Прелест-Хубавинка Миличкова определено подсказваше, че клапата едва удържа ярост колкото за цяла жена.

— Да! Имах предвид… — понечи да каже Олян.

— Ха! Точно като с Кампанията за Равен Ръст и всичките му покровителствени дрънканици, бълвани от тях за джуджетата и как не бивало да употребяваме думи като „дребнаво“ или „ниски чувства“. Големите не са обременени като нас с всичкото му „кой съм аз и защо съм тук“, разбирате ли? Защото те знаят . Били са направени, за да бъдат собственост, да бъдат оръдия на труда. И те правят точно това — трудят се. В известен смисъл те са това. Няма място за екзистенциално безпокойство.

Г-ж(иц)а Миличкова вдиша и избълва пушек с едно-единствено нервно движение и продължи да говори:

— А разни глупави хора идват и почват да им казват неща като „личности от глина“ или „г-н Крик“, което според тях е доста чудато. Те разбират за свободната воля. И разбират също, че нямат такава. Но имайте предвид, че когато един голем веднъж почне да притежава себе си, нещата се променят.

— Да се притежава? Как може собственост да притежава себе си? — поинтересува се Олян. — Нали казахте, че те бяха…

— Те спестяват и купуват себе си, разбира се! Единственият вид свобода, която те биха приели, е свободата на собствеността. В действителност това, което става е, че свободните големи финансират Сдружението, а Сдружението купува големи при всяка възможност, после новозакупените големи се откупуват от Сдружението на твърдо установени цени. Системата работи добре. Свободните големи печелят осем дни в седмицата по двадесет и четири часа дневно и те стават все повече и повече. Те не ядат, не спят, не носят дрехи и не разбират идеята за развлечение. Понякога по някоя туба керамичен цимент не струва чак толкова. Всеки следващ месец те купуват все повече големи и ми плащат заплатата и безсрамния наем, който хазяинът им съдира за тази дупка, защото знае, че я дава на големи. Те, знаете ли, никога не се оплакват. Плащат, колкото и да им поискате. Толкова са търпеливи , че можеш да откачиш.

Туба керамичен цимент, отбеляза си наум Олян. Опита се да запомни тази подробност, в случай че му потрябва някога, но някои от умствените му процеси бяха изцяло заети от нарастващото осъзнаване на това, колко добре могат да изглеждат някои жени, облечени в строги и семпли рокли.

— И няма начин да ги повредиш, нали? — опита си късмета той.

— Разбира се че може! Удар с ковашки чук на точното място направо ще разпарчатоса голема. Традиционните големи просто ще си стоят кротко и ще поемат удара. Големите на Сдружението обаче могат да се защитават, а когато някой тежък около тон хване чука в ръката ти, налага се да го пуснеш наистина незабавно.

— Мисля, че на г-н Помпа му е разрешено да наранява хора — сподели Олян.

— Напълно възможно. Доста от свободните са против това, обаче други казват, че оръдието не може да бъде обвинявано за начина, по който го употребяват — каза г-ж(иц)а Миличкова. — Много го разискват това. С дни и още дни.

Никакъв пръстен по пръстите й, забеляза Олян. Що за привлекателно момиче ще работи за тайфа глинени хора?

— Всичко това е толкова вълнуващо — каза той. — Къде мога да науча повече?

— Има брошура — отговори почти-със-сигурност-госпожица Миличкова, бръкна в чекмеджето и извади тънко книжле. — Пет пенса.

Заглавието на корицата беше „Трудова глина“. Олян извади долар и каза:

— Запазете рестото.

— Не! — възрази госпожица Миличкова ровейки се за дребни в чекмеджето. — Не прочетохте ли какво пише над вратата?

— Да. Пише „ГолимиТе нъ ЧъкъЛ“

Г-ца Миличкова се хвана уморено за челото.

— А, да. Бояджията още не е идвал. Но под това пише… чакайте, има го на гърба на брошурата…

— прочете или най-малкото погледна Олян.

— На един от техните езици е — поясни тя. — То това е малко… мистично. Казват, че го говорели ангелите. Преводът е: „Със собствен труд, без чужда помощ“. Страшно са независими. Нямате си и представа колко.

Тя им се възхищава, помисли си Олян. И си подсвирна наум. Ами това за… ангелите?

— Добре, благодаря Ви — каза на глас той. — Най-добре да си тръгвам. Аз определено… ами, както и да е, благодаря Ви.

— С какво се занимавате в Пощата, г-н фон Ментелик? — попита го тя, докато той отваряше вратата.