Тери Пратчет - Пощоряване

— Г-н Антимон Паркър? — попита тържествено Олян.

— Ей сега, ’сър, един ’момент само и ще ’Ви обърна ’внимание, само да… — започна мъжът.

— Исках само да разбера, Вие ли сте г-н Антимон Паркър, това е всичко — прекъсна го Олян. Жената се обърна да изгледа нашественика, но Олян й се усмихна така подкупващо, че тя се изчерви и за миг си пожела ех да се беше гримирала днес.

— Това е ’баща ми — каза зарзаватчията. — Отзад е, ’бори се с една ’трудна зелка.

— Това е за него — обяви Олян. — Пощенска доставка.

Той остави плика на тезгяха и без да се помотва излезе от магазина.

Продавач и клиентка се взряха в розовия плик.

— ’П.С.Е.Л.Ц.? — прочете г-н Паркър.

— Аах, това ме връща назад във времето, г-н Паркър — възкликна жената — По мое време слагахме такива неща на писмата си, когато се ухажвахме. Спомняте ли си? Подпечатано С Една Любяща Целувка. Имаше тогава и П.С.Е.Л.Ц. и Л.А.Н.К.Ъ.Р. и още… — тя понижи глас и се изкиска — разбира се К.Л.А.Ч. 16 16 Зарзаватчиите в Англия са прочути с постоянно и изобилно използване на апострофи където трябва и най-вече където не трябва. — Бел.пр. Не помните ли?

— Изглежда всичко ’това ме е ’подминало, г-жо Гудбоди 17 17 В оригинала S.W.A.L.K. (Sealed With A Loving Kiss), което действително е било популярно да се слага навремето по пощенски писма. Популярни са били също някои романтични фрази, които съкратени са давали имената на някои държави. Списък от такива съкращения може да се намери тук: http://www.swalk.com/swalk.htm — Бел.пр. — отвърна сковано зарзаватчията. — И ако това значи, че млади мъже пращат на ’баща ми ’розови писъмца с ’пселц, благодаря покорно. ’Модерни времена, моля ви се! — той се обърна и повиши глас. — ’Татко!

Чудесно, помисли си Олян, едно добро дело за днес. Или поне някакво дело. Изглежда г-н Паркър по един или друг начин беше успял да се сдобие с някой друг син. И въпреки това беше някак… странно, като си помисли човек за всички онези писма, натрупали се в Пощата. Можеше да си ги представиш като малки пакетчета история. Ако ги доставиш, историята тръгва по един път, а ако ги напъхаш във фугата на дюшемето, ще тръгне другояче.

Ха. Той поклати глава. Като че ли някакъв нищожен избор от някой толкова незначителен като пощальон, можеше да има каквото и да е значение! Историята би трябвало да е малко по-устойчива. В крайна сметка всичко се връща, нали? Някъде беше прочел нещо такова. Иначе никой не би се осмелил да направи каквото и да е .

Той стигна едно малко площадче, където се събираха осем улици и реши да се прибере по улица Пазарна. Път като всеки друг път.

Като се увери, че и Станли и големът са заети по купчините поща, г-н Грош се измъкна през лабиринта от коридори. Връзките писма бяха натрупани толкова високо и плътно, че едвам успя да се промъкне, но в крайна сметка стигна стария хидравличен асансьор, отдавна вече излязъл от строя. Шахтата му беше затрупана с писма, обаче стълбата за техническо обслужване беше все още чиста, а тя поне стигаше до покрива. Разбира се, отвън имаше още и пожарна аварийна стълба. Тя обаче беше отвън, а Грош и в най-добрите си времена не беше твърде въодушевен относно излизането навън . За него Пощенската Палата беше като много голяма черупка за съвсем малък охлюв. Свикнал си беше с полумрака.

Бавно и мъчително, с треперещи колене, той се изкатери покрай няколко етажа поща и с малко зор отвори капандурата към тавана. Примигна и потръпна на непривичната за него слънчева светлина и се измъкна на плоския покрив.

Никога не му беше харесвало да прави това, но кой друг, ако не той? Вярно, че Станли ядеше не повече от пиле, а самият Грош преживяваше най-вече на чай и бисквити, но все пак всичко струваше пари, дори ако излезеш на пазар точно преди да затворят, а някога в далечното минало, още преди десетилетия, заплати изведнъж престанаха да пристигат. Грош не се престраши да отиде в двореца и да пита защо. Страх го беше, че поиска ли пари, ще вземат да го уволнят. Така че той започна да дава под наем стария гълъбарник. Какво лошо можеше да има в това? Всичките гълъби се бяха присъединили към дивите си събратя още преди много години, а в този град един приличен подслон никак не беше за пренебрегване, дори ако малко полъхва. Имаше си външна пожарна стълба и всичко. В сравнение с повечето квартири си беше същински малък палат.

Освен това тея младежи миризмата не ги безпокоеше, поне те така казваха. Бяха любители на гълъби. Грош не беше съвсем сигурен, в какво ще да се състои това, освен че за правилното му осъществяване имаха нужда от малка щракалкова вишка. Обаче плащаха добре, а това беше най-важното.