Тери Пратчет - Пощоряване

И тогава той го видя. Беше едно от онези безнадеждни дюкянчета, в които се помещаваха предприятия с живот измерван в дни, от типа на Гигантска Пълна Разпродажба!!! на чорапи с по две пети, долни гащи с три крачола и ризи с по един ръкав метър и половина дълъг. Прозорецът беше закован с дъски, но над него, едва видим под слоя графити, имаше надпис: Сдружение На Големите.

Олян отвори вратата. Под краката му изхрущя стъкло. Един глас заповяда:

— Да ти видя ръцете, господинчо!

Той си вдигна послушно ръцете, взирайки се в тъмнината. В нея определено имаше арбалет, държан от смътна фигура. Всичката светлина, която беше минала някак си през дъските, се беше отразила от върха на стрелата.

— О — каза гласът в тъмнината като че леко разочарован, че няма оправдание да застреля някого. — Значи всичко е наред. Снощи си имахме посещение.

— Прозорецът ли? — досети се Олян.

— Веднъж месечно. Тъкмо се канех да помета — чу се драскане на кибрит и някой запали лампа. — Обикновено не нападат самите големи, особено ако наблизо има някой от свободните. Стъклото обаче не се отбранява.

Лампата се вдигна и разкри висока млада жена в плътно прилепнала сива вълнена рокля, с гарваново черна коса, събрана в тегав кок отзад и толкова изцапана с вар, че я правеше да прилича на една от онези кукли на дървени панти. Очите й бяха леко зачервени като да беше плакала.

— Късмет имате, че ме хващате тук — каза тя. — Дойдох само да видя дали не са взели нещо. За продажба ли сте тук или за наем? Вече можете да си свалите ръцете — добави тя и остави арбалета под тезгяха.

— Продажба или наем ли? — попита Олян предпазливо сваляйки ръцете си.

— На голем — натърти тя с тон, с какъвто се говори на трудно схващащите. — Ние сме Сдружение на го-ле-ми-те. Ние купуваме и наемаме го-ле-ми. Желаете ли да продадете го-лем или желаете да наемете го-лем?

— Нито ед-но-то, нито дру-го-то — отговори Олян. — Имам си го-лем. Имам предвид, че един от тях ра-бо-ти при мен.

— Така ли? Къде? — заинтересува се жената. — И предполагам, може малко да ускорим темпото на разговора, а?

— В Пощата.

— А, значи Помпа 19 — сети се жената. — Той каза че било държавна служба.

— Ние го наричаме господин Помпа — вметна превзето Олян.

— Наистина ли? А да Ви се сгрява душата от едно прекрасно благородно чувство като правите така?

— Пардон? Какво? — промълви шашнато Олян. Не беше съвсем сигурен, но дали тя някак си не съумя да му се изсмее изпод намръщената си уста.

Жената въздъхна:

— Съжалявам, тази сутрин съм малко избухлива. Като ти падне някоя тухла на бюрото, такова е въздействието. Да кажем просто, че те не виждат света по нашия начин, ясно ли е? Имат чувства, по свой си начин, но не са като нашите чувства. Както и да е… с какво мога да Ви помогна, г-н…?

— Фон Ментелик — представи се Олян и добави: — Олян фон Ментелик — за да мине веднъж най-лошото. Жената обаче дори не се подсмихна.

— Ментелик, малко градче в Близкия Юбервалд — говореше тя, вдигайки една тухла от разтрошеното стъкло и отломки по бюрото си, оглеждайки я критично, после обръщайки се към един вехт каталожен шкаф зад нея и каталогизирайки я под буквата Т. — Основен износ: прочутите им кучета, разбира се, втори по важност износ: бирата им, с изключение на двете седмици на Сектомврийския Фест, когато изнасят предимно… бира втора ръка, предполагам?

— Не знам. Напуснахме докато бях още малък — каза Олян. — Ако питате мен, това е просто едно смешно име.

— Що не опитате някой път Прелест-Хубавинка Миличкова — забеляза жената.

— О. Виж, това не е смешно име — отбеляза Олян.

— Никак, — подтвърди Прелест-Хубавинка Миличкова. — А пък и изобщо не ми е останало чувство за хумор. Е добре значи, сега, след като установихме прилични човешки отношения, какво точно искахте?

— Виждате ли, Ветинари тъй да се каже ми натресе г-н… ми натресе Помпа 19 като… ъ… като помощник, аз обаче не знам как да се държа с… — Олян потърси в очите на жената някакъв намек за най-коректния термин и накрая изтърси — … него.

— Ха? Ами че дръжте се с него нормално.

— Имате предвид нормално като за човешко същество или нормално като за грънчарско произведение пълно с огън?

За учудване на Олян Прелест-Хубавинка Миличкова извади пакет цигари от чекмеджето на бюрото и си запали една. Не разчете правилно изражението му и му предложи и на него.

— Не, благодаря — отказа той. Като се изключи някоя друга баба с лула, той досега не беше виждал жена да пуши. Беше… някак странно привлекателно, особено при условие че, както се оказа, тя пушеше цигарата като че имаше някаква лична вражда с нея, свирепо изсмуквайки пушека и незабавно издишвайки го.