Тери Пратчет - Пощоряване

— Наричай ме Олян — изтърси Олян и част от вътрешното му аз изтръпна. — Аз съм новият началник на пощите.

— Без майтап? Тогава се радвам, че Помпа 19 е с теб — забеляза г-ца Миличкова. — Последните няколко началници на пощата не изкараха дълго, доколкото си спомням.

— Мисля, че и аз подочух нещо такова — отвърна бодро Олян. — Доста зле трябва да са били нещата в старите дни.

Г-ца Миличкова сви вежди:

— Старите дни ли? Последният месец за стари дни ли се брои?

Лорд Ветинари стоеше и гледаше през прозореца. Някога кабинетът му имаше прекрасен изглед към града, всъщност, технически погледнато, той и сега го имаше, макар че сега морето от покриви беше заменено от гора от семафорни вишки, намигащи си и побляскващи си една на друга под слънчевата светлина. На Тепето — могилата със старата цитадела над реката, блещукаха семафорите на голямата кула — крайната точка на Голямата Магистрална Линия, разпростряла се на повече от две хиляди мили през целия контитент чак до Генуа.

Приятно беше да се види как здравословно циркулира кръвообращението на международната търговия и дипломация, особено ако при теб работят чиновници с изключителни способности в разшифроването. Черни и бели денем, светли и тъмни нощем, кепенците спираха само при мъгла и сняг.

Или поне така беше допреди няколко месеца. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

На което имаше отворена папка. Съдържаща доклад от Командор Ваймс от Градската Стража с множество възклицателни знаци. Съдържаше също един по-сдържан доклад от чиновник Алфред, в който Лорд Ветинари беше оградил с кръгче частта озаглавена „Димящото Гну“.

Някой деликатно почука на вратата и чиновник Дръмнот влезе с походката на призрак.

— Вече са се събрали всичките господа от семафорната компания Голямата Магистрална Линия Ад, сър — съобщи той и остави на бюрото няколко листа изписани с тънички сложни линии. Ветинари хвърли на стенограмата един поглед. Бегъл.

— Празни приказки? — предположи той.

— Да, милорд. Може да се кажи, изключително такива. Обаче съм сигурен че отворът на слуховата тръба е напълно незабележим сред декорациите, милорд. Скрит е много хитро в един позлатен херувим, сър. Чиновник Брайън го вгради в неговия рог на изобилието, който очевидно събира повече звуци и може да бъде дискретно насочен точно срещу лицето, което…

— Няма нужда да виждаш нещо, за да знаеш, че го има, Дръмнот — Ветинари потупа с пръст книжата. — Те не са глупаци. Е, поне някои от тях не са. Тук ли са досиетата?

Бледото лице на Дръмнот за момент изрази болката на човек, принуден от обстоятелствата да измени на възвишените принципи на деловодството.

— В известен смисъл, милорд. В действителност нямаме нищо съществено по никое от обвиненията, наистина нямаме. Свиках заключениум в Дългата Галерия, но се опасявам, че разполагаме само със слухове. Има… намеци, тук и там, но в действителност ни е необходимо нещо по-солидно…

— Все ще се яви възможност — каза Ветинари. Да си абсолютен владетел в днешно време не е толкова просто, както си мислеха хората. Най-малкото не е толкова просто, ако имаш амбицията да продължиш да бъдеш абсолютен владетел и утре. Имаше си някои тънкости. О, естествено можеше и да заповядаш на мъжете си да трошат хорските врати и да повлекат хората без съд в занданите, но прекаляването с това издаваше лош стил, а и изобщо вредеше на бизнеса, създаваше вредни навици и освен това беше много, много вредно за здравето. Просветеният тиранин, поне според Ветинари, имаше много по-трудна работа от властници, издигнати от някоя идиотска система на гласуване-за-да-спечелиш от типа на демокрацията. Най-малкото те можеха да кажат на народа, че вината си е негова.

— … обикновено на този етап още не бихме завели индивидуални досиета — продължаваше агонията на Дръмнот. — Виждате ли, аз ги съставих само въз основа на ежедневни…

— Вашето безпокойство, както винаги, е за пример — прекъсна го Ветинари. — Обаче виждам, че въпреки това сте подготвили папки.

— Да, милорд. Смесих някои от тях с копие от анализа на чиновник Харолд върху свиневъдната продукция на Генуа. — Дръмнот изглеждаше много омърлушен докато му предаваше папките. Самоволните несъответствия в деловодството стържеха с нокти по черната дъска на самата му душа.

— Отлично — рече Ветинари и сложи папките върху бюрото си, извади от чекмеджето друга папка и я сложи отгоре, после покри малката купчина с още някакви хартии. — А сега, моля Ви, поканете нашите посетители.