Тери Пратчет - Пощоряване

Олян прекара нощта, загледан в тавана. Който беше на няма и метър от него. Малко по-нататък бе окачена свещ в безопасен фенер. Станли много настояваше за това и нищо чудно. Цялата сграда можеше да гръмне като бомба. Младежът го беше довел тук; Грош беше отишъл да се цупи някъде. И беше прав, демоните да го вземат. Олян се нуждаеше от Грош. Грош практически беше самата Пощенска Служба.

Беше дълъг ден, а Олян не се беше наспал предишната нощ, като се има предвид, че висеше надолу с главата от рамото на г-н Помпа и от време на време го сполетяваше по някой къч от пощръклелия кон.

Не че му се искаше да спи точно тук, всякакъв бог опази, но той вече нямаше използваеми леговища в този пренаселен град, в който те винаги представляваха известен лукс. Съблекалнята никак не го привличаше, о не, в никой случай. Така че той чисто и просто се намести върху купчина мъртви писма посред това, което на теория беше негов кабинет. Не че представляваше особено затруднение за него. Човек на делото като него трябваше да умее да спи при всякакви ситуации, често докато тълпи тършуваха за него на една стена разстояние. Купищата писма бяха най-малкото сухи и топли и не размахваха хладно оръжие.

Хартията изпращя под него, когато се опита да се намести по-удобно. Той взе разсеяно едно от писмата. Беше адресирано до някой си на име Антимон Паркър, живущ на ул. „Лобин Клаут“ №1, а от задната страна на плика беше изписано с главни букви П.С.Е.Л.Ц. Отвори го с нокът. Хартията вътре замалко не се разпадна от докосването.

Прескъпи мой Тимончо,

Да! Нима може една Жена, Изживяваща Най-Великата Чест, която един Мъж Й оказва, нима може Тя да си прави Оглушки в такъв Миг? Знам, че сте разговаряли с Тате и разбира се, че съм съгласна да стана Съпруга на Най-Милия, Най-Чудесния…

Олян прескочи към датата на писмото. Беше написано преди четиридесет и една години. Той нямаше навика да се замисля за отминали неща, което би било сериозен недостатък в неговата професия, обаче не можа да не се позачуди, дали — той хвърли бърз поглед към края на писмото — „Твоя Любяща Агнатея“ се е омъжила за своя Антимон или пък романът им е бил погребан в това хартиено гробище. Той потръпна и пъхна плика в джоба си. Трябваше да попита Грош, какво ли ще да значи П.С.Е.Л.Ц.

— Г-н Помпа! — извика той.

Чу се леко изпращяване от ъгъла на стаята, където беше застанал затънал до кръста в поща големът.

— Да, Г-н Меентелиг?

— Няма ли начин да си затворите очите? Не мога да заспя с тези две горящи в червено очи, втренчили се в мен. Това е… добре де, детинско е, но ми въздейства.

— Съжалиавам, Г-н Меентелиг. Бих Могъл Да Се Обърна С Гръб.

— Няма да помогне. Пак ще си знам, че са тук. Освен това заревото ще се отразява в стената. Не виждате ли, няма къде да избягам.

Големът обмисли това.

— Ще Излиаза И Ще Застана Отвън В Коридора — реши той и се задвижи накъм вратата.

— Точно така — одобри Олян. — А сутринта искам да намерите спалнята ми, става ли? В някои от помещенията все още е останало място под тавана. Та бихте могли да преместите писмата там.

— Г-н Грош Не Одобриава Пощата Да Бъде Разнасиана Натам Насам, Г-н Меентелиг — избоботи големът.

— Г-н Грош не е началник на Пощите, г-н Помпа. Аз обаче съм.

Богове мили, тази лудост е заразна, помисли си Олян, докато заревото на голема изчезваше в тъмнината отвън. Аз не съм началник на пощите, аз съм един окаян нещастник, жертва на някакъв глупав… експеримент. Що за място само! Що за ситуация! Що за човек трябва да си, за да поставиш известен престъпник начело на важен клон на правителствения апарат? Добре де, що за човек, като не броим средностатистическия избирател?

Той се опита да намери някакъв подход, някакъв изход… но всеки път мислите му се отблъскваха от вътрешната страна на главата му.

Представи си само дупка, дълбока тридесет метра и пълна с вода. Представи си тъмнината. И си представи на дъното на дупката една фигура с приблизително човешка форма завъртаща веднъж на осем секунди една голяма ръчка.

Помпай… И помпай… И помпай…

И така двеста и четиридесет години.

— И не те ли притеснява това? — попита накрая Олян.

— Имате Предвид Дали Не Тая Обида, Г-н Меентелиг? Аз Обаче Извършвах Полезна И Необходима Работа! Освен Това Имах За Какво Да Си Мисля.

— Какво? На дъното на тридесет метра мръсна вода ли? За какво по дяволите може да се мисли там?

— За Помпане, Г-н Меентелиг.

А после, беше му разказал големът, настъпило прекъсване на процеса и бледа светлина и лостове и вериги, издигане и той се озовал в свят, изпълнен със светлина и цветове… и с други големи.