Тери Пратчет - Пощоряване

— Не! — изпищя той хуквайки след голема — Хич не е на добре да се барат тея купове, хич не е на добре!

— Може би подът няма да издържи, а г-н Грош? — поинтересува се бодро Олян.

Грош запремества поглед от Олян към голема и обратно. Устата му се отваряше и пак се затваряше, докато търсеше думи. Най-накрая той въздъхна.

— Тогава най-добре елате с мен в съблекалнята. Оттук, господа.

Докато следваше стареца, Олян усети миризмата на г-н Грош. Не че беше лоша като такава, просто беше… странна. Имаше в нея нещо смътно химично, допълнено с насълзяващия очите аромат на всички сиропи против кашлица, които можеше да попаднат на човек през живота му, а се долавяше и някакъв намек за стари картофи.

Съблекалнята беше долу в мазето, където изглежда подът не можеше да пропадне, просто защото нямаше накъде да пропада. Беше дълга и тясна. От единия край имаше чудовищна пещ, която някога ще да е била част от някаква отоплителна система, понеже за времето си Пощенската Палата е била много модерна сграда. Сега обаче до нея беше сложено мъничко тумбесто кюмбе, нагорещено до винено-червено в основата. На него имаше огромен черен чайник.

Въздухът издаваше присъствието на чорапи, евтини въглища и липса на вентилация. Няколко паянтови шкафчета бяха наредени покрай едната стена, имената по тях бяха силно избледняли. Светлината донякъде влизаше през мръсни малки прозорци близо до тавана.

Каквото и да е било първоначалното предназначение на помещението, сега тук живееха двама души. Двама души, които се понасяха взаимно, но имаха ясно чувство за мое и твое. Пространството беше разделено на две, с по един тесен креват до стената от всяка страна. Разделителна линия беше прокарана с боя по пода, по стените и през тавана. Моята половина и твоята половина. Докато не се забравя кое на кого е, казваше тази линия, няма да има повече… неприятности. Посредата, разполовена от граничната линия, имаше маса. По едно канче и по една чиния от алпака бяха грижливо наредени от двете страни. По средата на масата имаше солница. Там линията се превръщаше в кръгче, опасващо за солницата нейна си демилитаризирана зона.

На едната половина от тясната стая имаше преголям мърляв рафт, отрупан с буркани, бутилки и вехти книжа, като че беше работното място на алхимик, оставил постановката да работи докато се разхожда или докато тя не гръмне. От другата страна имаше стара сгъваема маса, по която с леко обезпокоителна акуратност бяха наредени множество малки кутийки и рола черен филц. Там беше също и най-голямата лупа, виждана от Олян досега, на статив. Тази страна на стаята беше изметена чисто. Другата беше същинска кочина, заплашваща да прелее през Линията. Освен ако едно от парчетата хартия от мръсната страна нямаше много чудата форма, то очевидно някой грижливо и акуратно беше отрязал отишлия твърде далече край, предположително с бръснач.

По средата на чистата половина от стаята се беше изправил един младеж. Очевидно, също като Грош, и той очакваше пристигането на Олян, но не беше усвоил изкуството на стоенето мирно или най-малкото не го беше напълно разбрал. Дясната му страна стоеше значително по-мирно от лявата, в резултат на което стойката му наподобяваше банан. Въпреки това широката му нервна усмивка и големите му блестящи очи излъчваха хъс, който напълно вероятно излизаше отвъд границите на здравия разум. Във въздуха витаеше усещането, че той всеки момент можеше да започне да хапе. Носеше синя памучна риза, на която беше напечатано: „Питай Ме За Карфиците!“

— Ъъъ… — каза Олян.

— Чирак Станли — измърмори Грош. — Сирак, сър. Много печална истор’я. При нас той дойде от приюта на Люпилото на Офлър, сър. И двам’та родители починали от Гадинки в тяхното село нейде в пустощта, сър, а той бил отгледан от боб.

— Изглежда имате предвид на боб, г-н Грош?

— От боб, сър. Много необ’чаен случай. Свястно м’че когато не си изпуща нервите, но е склонен д’ се извива към слънцето, сър, ако ме разбир’те какво имам предвид.

— Ъъъ… може би — каза несигурно Олян, бързо се обърна към Станли и каза с тон, който се надяваше да е сърдечен: — Та значи ти знаеш някои неща за карфиците, така ли?

— Несър! — извика Станли. Само дето не изкозирува.

— Но на ризата ти пише…

— Аз знам всичко за карфиците, сър — продължи Станли. — Всичко, което може да се знае за тях!

— Добре, това е, ъ… — започна Олян.

— Всеки факт за кърфиците, до най-дребния — не се оставяше да му вземат думата Станли. — Няма такова нещо, което да не знам за карфиците. Питайте ме каквото и да е за карфиците, сър. Ама всичко, каквото ви скимне. Давайте, сър!