Тери Пратчет - Пощоряване

— Но хора, които не могат да си позволят да губят, залагат пари на мен! И колкото повече им казвам, че не бива, толкова повече залагат те!

— Не мислиш ли, че е малко глупаво от тяхна страна? — отбеляза сладко г-ца Миличкова.

Олян затропа с пръсти по края на масата.

— Е, добре тогава. Сещам се за още една убедителна причина да ми помогнеш. Малко е сложничко, така че мога да ти кажа само ако обещаеш да си седиш кротко и да не правиш резки движения.

— Защо, да не мислиш, че ще взема да правя такива?

— Да, мисля, че за няколко секунди ще се опитваш да ме убиеш. Та бих искал да ми обещаеш да не го правиш.

Тя сви рамене:

— Изглежда интересно.

— Обещаваш ли? — настоя Олян.

— Добре де. Надявам се, че ще е вълнуващо — г-ца Миличкова изтръска малко пепел от цигарата си. — Давай.

Олян на няколко пъти вдъхна дълбоко. Тове беше то, значи. Краят. Променяш ли твърде дълго начина, по който хората виждат света, накрая променяш и начина, по който гледаш на самия себе си.

— Аз съм този, заради когото ти загуби онази работа в банката. Аз подправих онези чекове.

Изражението на г-ца Миличкова не се промени, ако не броим известно присвиване на очите. После тя избълва цял облак дим:

— Обещах, нали?

— Да. Извинявай.

— Бях ли си кръстосала пръстите? 75 75 Повечето, ако не всички от ранните компютърни системи (а и поне някои, ако не всички, съвременни) може да бъдат докарани до големи бели по подобен начин. Някои последователности от знаци при подходящи условия могат да бъдат приети за двоичен програмен код, който като бъде изпълнен… е по-добре да не бъде изпълняван. Особено пък в така нареченото буфер овърфлоу, когато полето за данни в паметта се запълни докрай и новите данни се записват в полето за програмния код. — Бел.пр.

— Не. Наблюдавах те.

— Ммм — известно време тя седеше втренчена замислено в червения край на цигарата си. — Е добре. Най-добре ми кажи и останалото.

И той и каза останалото. Всичкото останало. Доста й хареса моментът, когато го обесиха и го накара да го повтори. Покрай тях градът си се случваше. Помежду им пепелникът се препълни с пепел. Когато той свърши, тя известно време го гледаше през завесата от дим.

— Нещо не разбирам частта, където даде всичките откраднати пари за Пощенската Служба. Защо го направи?

— И на мен ми е малко мътно.

— Имам предвид, ти очевидно си егоистично копеле с морал на… на…

— … на плъх — помогна й Олян.

— … да, на плъх, благодаря ти… и изведнъж се оказваш любимецът на големите религии, спасителят на Пощенската Служба, официалният вземач на подбив на богатите и могъщите, героичен конник, откъдето и да те погледнат — чудесен човек и, разбира се, ти спаси една котка от горяща сграда. Е, и двама души също, но всеки знае, че това с котката е най-важното. Кого се опитваш да измамиш, г-н Ментелик?

— Себе си, предполагам. Отбил съм се от кривия път. Продължавам да си мисля, че мога да престана всеки момент, щом го поискам, но тъй и не преставам. Обаче знам, че ако не бях могъл да престана всеки момент като го поискам, изобщо нямаше да го правя. Ъ… а има и още една причина.

— Която е…?

— Аз не съм Гепи Мангизов. Това някак си е важно. Някой може и да каже, че няма голяма разлика, да но аз мога да я видя тази разлика от моето положение. То е като това при големите, като ходят някъде да не бъдат чукове. Моля ти се? Как мога да бия Голямата Магистрална?

Някое време г-ца Миличкова гледаше право през него, така че му стана неудобно. После проговори с отстранен глас:

— Колко добре познавате Пощата, г-н Ментелик? Сградата, имам предвид.

— Разгледах повечето от нея преди да изгори.

— Но никога не си бил на покрива, нали?

— Не. Не намерих път до там. Горните етажи бяха претъпкани с писма, когато… аз… се опитах… — гласът на Олян заглъхна.

Г-ца Миличкова изтръска цигарата си:

— Иди там довечера, г-н Ментелик. Приближи се малко по-близо до небесата. И тогава падни на колене и се помоли. Нали знаеш как се моли човек? Просто събираш ръце пред себе си… и се надяваш.

Някак си Олян премина през остатъка от деня. Имаше да се свършат още някои началник-пощенски работи — да се говори с г-н Спулс, да се вика по строители, да се надзирава несекващото разчистване и да се набира нов персонал. Е, в случая с персонала ставаше дума по-скоро за утвърждаване на решенията на г-н Грош и г-ца Маккалариат, а те изглежда разбираха какво правят. Само от време на време по случайност се опираше и до неговото отсъждане, като например: