Тери Пратчет - Пощоряване

Олян се загледа.

Какво толкова беше магията в края на краищата, освен нещо ставащо като се щракне с пръсти? Какво му беше магичното на това? Мърморене на разни думи и чудати картини в стари книги, в неправилните ръце тя беше адски опасна, но не и наполовина толкова опасна, колкото би могла да бъде в правилните ръце. Вселената беше претъпкана с тая гадост, тя караше звездите да си седят горе, а краката да си седят долу.

Но виж, това, което ставаше сега, ей това вече беше вълшебно . Обикновени мъже го бяха измислили и стъкмили, бяха построили кули на салове в блатата и по заледените върхари на планините. Те псуваха и, още по-лошо, използваха логаритми. Газеха през реки и плуваха през тригонометрия. Не мечтаеха в обикновения смисъл на думата, но въобразиха един нов свят и го облякоха в метал. И от всичката тази пот и попържни и математика беше изникнало това… нещо, прехвърлящо думи през целия свят леко като звездна светлина.

Мъглата запуска филизи по улиците обгръщайки сградите като острови в прибоя.

Тя му беше казала да се моли. А между другото боговете му дължаха туй-онуй. Нима не беше така? Получиха прекрасно приношение и купища небесен кредит без да са направили, фактически, каквото и да е.

Тя му беше казала да коленичи. Не беше шега.

Той коленичи, събра длани и произнесе:

— Отправям тази молитва към всяко божество, което…

Плашещо безшумно щракалковата кула от отсрещната страна на улицата запали светлините си. Един след друг грейваха големи квадрати. За момент Олян зърна пред един от кепенците силуета на лампаджията. Когато той се разтвори в мрака, кулата замига. Беше достатъчно близко, за да освети покрива на Пощата.

От другата страна на покрива бяха застанали три тъмни фигури и го наблюдаваха. Сенките им играеха, когато шарката на светлините се сменяше по два пъти на всяка секунда. Но това все пак разкриваше, че фигурите са човешки или поне хуманоидни. И те вървяха към него.

Богове, е, боговете можеха и да са хуманоидни. И никак не обичаха да се бъзикат с тях.

Олян прочисти гърлото си.

— Наистина се радвам да ви видя… — изграчи той.

— Ти ли си Олян? — запита го една от фигурите.

— Вижте, аз…

— Тя каза, че ще коленичиш — произнесе друг член на небесната тройка. — Да ти се пие чай?

Олян бавно се изправи. Виж, това не беше божествено поведение.

— Кои сте вие? — поинтересува се той. И окуражен от липсвата на гръмотевици допълни: — И какво правите на моята сграда?

— Плащаме си наема — отговори една от фигурите. — На г-н Грош.

— Той никога не ми е казвал за вас!

— За това не ни питай нас — сви рамене централната сянка. — А и изобщо дойдохме само да си приберем останалите партакеши. Съжалявам за пожара ви. Не бяхме ние.

— А вие сте… — поиска да знае Олян.

— Аз съм Лудия Ал, този е Здравомислещия Алекс, а това е Адриан, който казва, че не е луд, но не може да го докаже.

— Защо ви е наем на покрива?

Тримата се спогледаха.

— Гълъби? — предложи Адриан.

— Точно така, ние сме любители на гълъби — включи се сенчестата фигура на Здравомислещия Алекс.

— Да, но е тъмно — възрази Олян. Тримата обмислиха това.

— Прилепи — реши накрая Лудия Ал. — Опитваме се да отгледаме самонасочващи се прилепи.

— Не мисля че прилепите имат инстинкт за насочване към дома — осведоми ги Олян.

— Да, не е ли трагично? — въздъхна Алекс.

— Като идвам тук нощ след нощ и като виждам всичките празни прелки и всеки път ми иде да заплача — додаде Неизяснения Адриан.

Олян вдигна очи към малката вишка. Беше пет човешки боя висока, с контролни ръчки на полиран панел при основата. Изглеждаше… професионална и добре използвана. И преносима.

— Не мисля, че сте отглеждали тук каквито и да е птици — отсече той.

— Прилепите са бозайници — не се предаваше Здравомислещия Алекс.

Олян поклати глава.

— Спотайващи се по покривите с ваши собствени щракалки, не… вие сте Димящото Гну, нали?

— Ех, с ум като твоя, нищо чудно че си шеф на г-н Грош — отбеляза Здравомислещия Алекс. — А какво ще кажеш за чаша чай?

Лудия Ал извади гълъбово перо от канчето си. Гълъбарникът беше изпълнен с плътната, задавяща воня на стари курешки.

— Няма как да не харесваш птички, за да ти харесва тук горе — измърмори той и мушна перото в брадата на Здравомислещия Алекс.

— Потръгнало ви е тук, а? — подметна Олян.

— Да съм казал, че ми харесва? А и не живеем тук. Само дето си имате хубав покрив.