Тери Пратчет - Пощоряване

— Ние прегръщаме ли многообразно? — изникна по едно време пред бюрото му г-ца Маккалариат.

Настана бременна пауза. Която роди множество малки паузи, всяка от които още по-смущаваща от родителя си.

— Не и доколкото ми е известно — успя най-накрая да измисли Олян. — Защо питате?

— Една млада дама би искала да знае. Тя казва, че така правели в Голямата Магистрална.

— А. Подозирам, че е имала предвид прегръщане на многообразието. — Олян си припомни речта на Мангизов пред „Вестника“. — Ние обаче не правим това, защото не ни е ясно, какво ще да означава. Ние вземаме на служба всекиго, който може да чете и да достигне пощенската кутия, г-це Маккалариат. Вземам на работа вампири, ако са членове на Въздържателната Лига, тролове, ако си бършат краката, а ако има върколаци, направо горя от желание да имаме пощальон, който да отвръща на хапането. Всекиго, който да може да върши работата, г-це Маккалариат. Нашата задача е да носим пощата. Сутрин, обед, вечер и нощем. Нещо друго?

Този път очите й пробляснаха:

— Нямам затруднения с никой от кандидатите относно това какъв е, г-н Ментелик, но се налага да протестирам относно джуджетата. Г-н Грош ги взема на работа.

— Прекрасни работници, г-це Маккалариат. Особено уважаващи писменото слово. И много работливи — тросна се Олян.

— Обаче не ни казват, какъв им е… какви са по… точно какви… дали са дами или господа, г-н Ментелик.

— А. Пак ли става дума за тоалетните? — отпадна духом Олян.

— Чувствам се отговорна за моралното благосъстояние на намиращите се под мое попечителство млади личности — заяви строго г-ца Маккалариат. — Вие се смеете, г-н Началник Пощата, аз обаче няма да ставам за смях.

— Вашето безпокойство Ви прави чест, г-це Маккалариат — каза Олян. — При проектирането на новата сграда на тези аспекти ще бъде обърнато особено внимание и ще кажа на архитекта да се консултира с Вас на всеки етап. — Добре прикритите гърди на г-ца Маккалариат забележимо се издуха при такова придобиване на власт. — Междувременно обаче, уви, ще трябва да се оправяме с това, което ни е оставил пожарът. Надявам се че в качеството Ви на част от ръководството , Вие ще уверите всички в това.

Огньове на ужасяваща гордост пробляснаха в очилата на г-ца Маккалариат. Ръководството!

— Разбира се, г-н Началник Пощата — увери го тя.

Но най-често работата на Олян беше просто да… бъде. Половината сграда беше почерняла черупка. Хора се натъпкваха в това, което беше останало, писма се сортираха направо на стълбището. И всичко като че ли вървеше по-добре, ако той се размотаваше наоколо.

Не можа да се насили да спре да мисли за празния постамент за някогашната статуя на бога.

Когато се заздрачи, той вече се беше подготвил. Имаше множество подвижни стълби, а големите бяха подпряли дори и горните етажи. Сажди покриваха всичко, а някои стаи зееха открити към небето, но той се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Промъкна се през остатъците от тавана, пропълзя през люка и се озова на покрива.

Не беше останало чак толкова от него. Сгромолясването на цистерната беше повлякло след себе си и доста от горящия покрив и над голямата зала беше останало по-малко от една трета. Но пожарът почти не беше засегнал един от краката на П-то и покривът там изглеждаше здрав.

Там беше останал един от старите гълъбарници и някой живееше в него. Това не беше чак толкова изненадващо. В Анкх-Морпорк искаха да живеят много повече хора, отколкото имаше за живеене Анкх-Морпорк. Цяла една подцивилизация процъвтяваше по покривите, между кулите и орнаменталните куполи и сводове и комини и…

… и щракалкови кули. Точно така. Той беше видял щракалковата вишка и някого горе още преди животът му да се беше променил към странно. Защо ли му беше на някакъв гълъбарник семафорна кула? Определено гълъбите не ползваха такива, нали?

Тази беше колонизирана от три водоливника. Те си обичаха щракалковите кули — нали да си нависоко значеше всичко за един водоливник — и лесно се вписваха в системата. Създание, което прекарваше цялото си време във взиране, и което можеше да запише съобщение, беше жизненоважен компонент. Те дори не искаха заплащане и никога не ги хващаше скука. Какво изобщо можеше да е скучно за същество, което беше готово да гледа години наред едно и също нещо?

Наоколо из града щракалките тъкмо запалваха огньовете си. Само Университетът, Дворецът, Гилдиите и червивите с пари или пък извънредно тревожните поддържаха свои собствени кули през нощта, но голямата терминална кула на Тепето грееше като прасоколедна елха. Комбинации от жълти квадратчета премигваха по главната кула. Безмълвни от това разстояние, намигващи сигналите си над надигащите се мъгли, открояващи съзвездията си на фона на вечерното небе, щракалките бяха по-вълшебни от вълшебството, по-омагьосващи от самата магия.