Тери Пратчет - Пощоряване

— За саботаж ли говорим? — оживи се Мангизов.

— Наричайте го както си щете. — Пони се беше изнервил до нещо като опиянение. — Тая сутрин отидох до двора и изрових стария барабан, дето го взехме миналата сутрин от Кула 14. И да пукна, ако там не се е случило точно това. Повечето аварии обаче стават горе по вишките, в кутиите на кепенците. Та тогава значи…

— Значи нашият г-н Ментелик организира кампания по саботирането ни… — проточи замислено Мангизов.

— Нищо такова не съм казвал! — сепна се Пони.

— Няма да споменаваме имена — рече гладко Мангизов.

— Просто е калпав дизайнът — каза Пони. — Като си помисля, по-скоро някое от хлапетата по случайност е открило това и го е повторило, за да види, какво ще се случи. Такива са си те, момчетията от кулите. Дай им някаква хитроумна машинария и те по цели дни ще се мъчат да я докарат до строшаване. Цялата ни Линия е една набързо скалъпена бъркотевина, ама наистина.

— И защо вземаме на работа такива хора? — видимо се учуди Стоули.

— Защото само такива хора са достатъчно луди, за да прекарат живота си, натискайки клавиши на някоя кула на мили от където и да е — отговори разпалено Пони. — На тях това им харесва .

— Но нали все някой в кулата трябва да натиска клавишите, за да се случат всичките тези… ужасни неща? — продължи да разнищва Стоули.

Пони въздъхна. Те изобщо не се интересуваха. За тях всичко беше само пари. И представа си нямаха, как работят нещата. И когато изведнъж се налагаше да разберат, трябваше да им говориш като на бебета.

— Момчетата просто следват сигнала, сър, както казват те — обясни той. — Гледат съседната кула и повтарят каквото видят колкото могат по-бързо. Няма време да мислят какво е и що е. Всичко, което е за тяхната кула, излиза на диференциалния барабан. Те само тракат с клавиши и натискат педали и дърпат ръчки, колкото могат по-бързо. Те се гордеят с това. Измислят какви ли не номера да ускорят предаването. И не ща никакви приказки за саботаж, не и в този момент. Дайте да изпратим съобщението с цялата възможна скорост. На момчетата това ще им хареса.

— Картината си я бива — замисли се Мангизов. — Тъмна нощ, кулите чакат, и ето, една по една те изгряват и струята от светлини забърза през континента, леко и тихо пренасяйки своето… нещо си. Трябва да намерим някой поет да напише нещо по въпроса. — Той наведе глава към г-н Пони. — Във Вашите ръце сме, г-н Пони. Вие сте човекът с плана.

— Нямам такъв — каза Олян.

— Нямаш план? — заповишава тон г-ца Миличкова. — Да не би да ми казваш, че ти…

— По-кротко, по-кротко! — зашътка й Олян. — Не искам целият свят да научи!

Бяха седнали в малкото кафене срещу Карфицоразменницата, която, както забеляза Олян, тази ден не кипеше от дейност. Той просто трябваше да се разкара от Пощата, за да не му гръмне главата.

— Та ти предизвика Голямата Магистрална! Не ми казвай, че само си разтягал локуми и си очаквал все нещо да изникне? — рече г-ца Миличкова.

— Ама досега това винаги е действало! Какъв е смисълът да обещаеш нещо изпълнимо? Що за постижение ще е това? — оправда се Олян.

— Да си чувал някога, че преди да почнеш да бягаш, трябва да се научиш да ходиш?

— На теория, да.

— Само да си го изясня напълно — захвана се г-ца Миличкова. — Утре вечер, тоест вечерта след днеска, ти смяташ да пратиш карета, сиреч нещо на колела, теглено от коне, което на добър път може да вдигне до четиринадесет мили в час, да се надпреварва с Голямата Магистрална, тоест с всичките му семафорни кули, които за един час могат да пратят съобщение на стотици мили, за целия път чак до Генуа, тоест до града, който е наистина, ама наистина, много далече от тук?

— Да.

— И си нямаш някой чудодеен план?

— Нямам.

— И защо ми го казваш това на мен?

— Защото точно в този момент в този град ти си единствената личност, която евентуално би могла да ми повярва , че нямам план! — възкликна Олян. — Когато казах на г-н Грош, той само се потупа по ноздрата, което между другото хич не е гледка за гледане, и каза: „Разбира се, че нямате, сър. Не и вие? Ха-ха-ха!“

— И значи просто си се надявал, че нещо ще изникне? Какво те накара да мислиш така?

— Досега винаги е изниквало. Единственият начин да ти изникне нещо е наистина да се нуждаеш да изникне.

— И как се предполага да ти помогна аз?

— Баща ти е построил Линията!

— Да, но аз не съм — възрази жената. — Никога не съм се качвала по кулите. Не знам никакви големи тайни, освен че винаги е на косъм от пълно рухване. А това го знае всеки.