Лоис Бюджолд - Дилемата на съноплетачката

— Добре. Ще опитам. Мога ли да задържа сценария? — Тя прошумоля с листовете.

— Да, разбира се — отзова се Кинси, усмихвайки се отново. — Надявам се, че няма нужда да ви напомням, че не трябва да се копират или… ъ-ъ… изгубят. Кога според вас ще е готова поръчката?

— Какво пък — замислено каза тя, потривайки края на носа си, — заданието е сложно, но не много трудоемко. Може би две седмици, ако захвърля всичко останало заради работата си върху него. Може би малко по-дълго — добави тя за презастраховка. — Да ви се обадя ли?

— О, не. Аз ще дойда при вас. Да кажем, по същото време след две седмици, броено от днешния ден.

Той стана от стола.

— Съгласна съм.

Кинси церемониално й стисна ръката и си тръгна. Стопанката го изпрати до вратата и, изтривайки разсеяно ръката си в домашните панталони, се намръщи.

Забръмча видеофона. Анайа въздъхна.

— Ако смятам да поработя над теб — заяви тя на сценария, — ще се наложи да изкъртя това проклето нещо от стената. — Тя тръгна към апарата, мислейки си за своя приятел и понякога — любовник, който имаше навика почти никога да не отговаря на обажданията. — А това е идея — промърмори тя, спирайки се рязко. — Ще прескоча за две седмици до Чалмис. Никой няма да се досети, че съм при него, а дори и да се досети, ще се натъкне на невъзмутимия му видеофонен секретар. Отлична храна, никакви притеснения… идеално!

Вдъхновена от толкова блестящия план, тя застана пред видеофона и изкомандва:

— Отговаряй!

На екрана се показа Хелмут Гонзалес. Още не беше успял да отвори устата си, когато Аная произнесе:

— Това е запис. Аз заминах. Ако искате да оставите съобщение, имате петнайсет секунди.

Усмихвайки се и примигвайки, Аная постоя още пет секунди, гледайки към екрана, където ошашавения Хелмут се опитваше да свърже поне няколко думи, и го изключи на средата на изречението.

Чалмис Дюбауер веднъж нарече себе си „изгнаник във времето“.

Повече инженер, отколкото поет, той говореше с точни фрази, без метафори. Около двадесет и пет субективни години той прослужи на древните атомни буксири, летящи с подсветлинна скорост между Земята и единствената й — до момента, в който бяха открити топлинните преходи — колония. Това съответстваше на почти сто и шейсет обективни години, изминали на Земята и колония Бета, и завинаги го лиши от синхронизация с историята на която и да е от тези планети. Той три пъти преминава през интензивна техническа преподготовка — и всеки път безнадеждно изоставаше по време на полета. Жената и децата си той остави на Бета, когато го призоваха като младши офицер за участие в експедиция за връщане в Америка — тогава до колонистите достигна остаряло с двадесет и четири години известие за голяма война. Семейството му си изживя времето още преди неговото закъсняло завръщане вече като капитан на кораб.

Корабът вече принадлежеше на правителство, от което нямаше и помен, когато той за пръв път напусна Земята. Колонията Бета, където той се завърна, беше достигнала небивал разцвет. Той прекара приятно известно време, настанявайки се у единственото доживяло завръщането му дете — дъщеря, която се беше превърнала в сбръчкана, крехка и благодушна прабаба, гледаща го с изумление, като някакъв леприкорн. А когато бащата я гледаше, усещането, че тук не е на мястото си, го завладяваше с такава сила, че започваше да му се вие свят.

По-късно, когато Чалмис за последен път се върна на Земята, откриването и бързото развитие на новата технология за топлинни преходи, позволяващи мигновено пренасяне през бездната на пространството, лишиха всичките принесени жертви и от последния остатък от смисъл.

Затова той се пенсионира. Построи си старомоден дом в стила на най-добрите образци от времето на неговото детство, разположи го на огромен участък в онази географска зона, в която се беше родил и се скри в него, както рак-отшелник се скрива в раковината си. За известно време журналистите и историците набелязаха капитан Дюбауер като обект за преследване, но той защитаваше уединението си с непреклонна последователност.

В това уединено убежище се отправи Аная на следващия ден след разговора със странния възложител. Около вратите в силовия екран нямаше никой. Впрочем, в това нямаше нищо необичайно, затова тя спокойно влезе и се отправи в търсене на стопанина, когото така и не успя да предупреди за пристигането си. Денят беше ясен и горещ, затова жената започна да претърсва двора. Чалмис често повтаряше, че годините, в които е стоял затворен в металните кутии, носещи се в пространството, са го дарили с клаустрофобия. Аная беше забелязала, че това състояние се появяваше само в хубаво време и изчезваше в лошо; страстта му към разходки никога не е била толкова силна, че да търпи дискомфорт заради нея. След петнайсет минути систематично търсене, Аная го откри в ъгъла на градината сред цветя с изумителна красота.