Лоис Бюджолд - Комар

— А, той ли? За нея. Ами, вижте… възникнаха някои трудности. — Суда се огледа, но стаята се беше опразнила, с изключение на Ворсоасон и Вение, които чакаха да подкарат високопоставените си гости към следващия етап на туристическата им обиколка.

— Посъветвах го да подаде молба за издирване на изчезнало лице в куполната служба за сигурност. Може би ще имат въпроси към вас.

— Аз… не мисля, че ще съм в състояние да им помогна повече, отколкото на Фар. Наистина не знам къде е тя. Напусна и толкова. Съвсем внезапно, уведоми ме само ден предварително. Това създаде трудности на останалите ми служители, и то в момент, който се оказа твърде тежък. Не останах много доволен.

— Същото каза и Фар. Просто си мислех, че онова с котките е странно. Една от дъщерите ми има котки. Ужасни малки паразити, но тя си ги обича.

— Котки? — попита Суда. Изглеждаше все по-объркан.

— Трогир, изглежда, е оставила котките си при Фар.

Суда примигна, но все пак каза:

— Винаги съм смятал за нередно да се натрапвам в личния живот на подчинените си. Мъже или домашни любимци, това си е работа на Трогир, не моя. Стига да не пречат на професионалните им задължения по проекта. Аз… има ли нещо друго?

— Всъщност не — каза Вортис.

— В такъв случай, ако ме извините, милорд ревизор. — Суда се усмихна и се изниза през вратата.

— Какъв е проблемът всъщност? — попита Майлс, когато тръгнаха по коридора в обратната посока.

— Дребен служебен скандал, за съжаление — отговори Ворсоасон. — Една от техничките на Суда избяга с един от инженерите му. Суда е доста притеснен от случилото се.

— Вие откъде разбрахте за това?

— Младият Фар заговори Екатерин в един ресторант — каза Вортис.

— Голяма напаст се оказа този човек — въздъхна Ворсоасон. — Не се учудвам, че Суда гледа да си няма работа с него.

— Винаги съм смятал, че комарците са по-разкрепостени в това отношение — обади се Майлс. — В галактически стил и така нататък. Не толкова разкрепостени като бетанците, но все пак. Звучи ми като приставане в дълбоката бараярска провинция. — „Разбира се, без необходимостта да се спасяваш от обществения натиск на дълбоката провинция, като роднини със склонност към убийство, които са поели по пътеката на войната, за да защитят семейната чест например.“

Ворсоасон вдигна рамене.

— Културното заразяване между отделните светове не може да бъде само еднопосочно.

Продължиха към подземния гараж, но поръчаната от Ворсоасои въздушна кола не се виждаше никъде.

— Почакайте тук, Вение. — Ругаейки под нос, Ворсоасон отиде да види какво е станало. Вортис тръгна с него.

Възможността да разпита един комарец под прикритието на неофициален разговор не беше за изпускане. От кой вид комарци беше Вение? Майлс се обърна към него, но той го изпревари:

— За пръв път ли сте на Комар, лорд Воркосиган?

— Не. През космическите ви станции съм минавал много пъти, но рядко съм слизал на планетата. А в Серифоза съм за пръв път.

— Някога били ли сте в Равноденствие? Столицата на планетата.

— Разбира се.

Вение фиксира нещо неопределено в далечината, отвъд бетонните колони и слабото осветление, и се усмихна.

— А посещавали ли сте тамошния параклис на Клането?

„Нахален гаден комарец, ето от кой вид си.“ Равноденственското клане имаше позорната слава на най-грозния инцидент по време на бараярското нашествие. Двестате комарски съветници, членове на управляващия по онова време сенат, бяха обявили капитулация и малко по-късно бяха разстреляни от бараярските тайни служби в гимнастическия салон на едно училище. Политическите последствия се бяха колебали в тесните граници между сериозното и катастрофалното. Усмивката на Майлс позамръзна на устните му.

— Разбира се. Не бих могъл да пропусна, нали?

— Всички бараярци би трябвало да направят това поклонение. Според мен поне.

— Отидох с един мой близък приятел. Помогнах му да направи ритуално жертвоприношение за леля си.

— Роднина на един от Мъчениците ви е приятел? — За момент очите на Вение се разшириха от искрена изненада, което беше като свеж полъх в този иначе грижливо режисиран разговор, или поне на Майлс му се стори така. Колко ли пъти бе репетирал наум думите си Вение, докато отвътре го е сърбяло за възможност да ги изрече на глас?

— Да. — Майлс вложи в погледа си малко по-голяма доза открито предизвикателство.

Вение явно почувства тежестта му, защото пристъпи неспокойно от крак на крак и каза: