Лоис Бюджолд - Комар

— Подадохте ли молба за издирване на изчезнало лице в куполната служба за сигурност? — попита вуйчо Вортис. Екатерин осъзна, че не го е представила, но, след кратък размисъл, реши да остави нещата така.

— Не знаех дали… Май ще го направя.

— Хм — каза Екатерин. Наистина ли искаше да окуражи младия мъж да преследва момичето? То явно бе успяло да се измъкне. Защо беше избрала този начин да прекрати връзката им — защото тя бе глупачка, или защото той беше чудовище? Нямаше как да прецени отстрани. Никога не знаеш какви тайни пороци таят хората зад широките си усмивки.

— Остави всичките си неща. Остави котките си. Не знам какво да правя с тях — жално каза той.

Екатерин беше чувала за отчаяни жени, зарязали всичко, включително и децата си, но вуйчо Вортис се намеси в разговора:

— Това наистина изглежда странно. На ваше място бих отишъл в службата за сигурност, ако не за друго, поне за да съм чист пред съвестта си. Винаги можете да се извините по-късно, ако е необходимо.

— Аз… сигурно ще го направя. Довиждане, мадам Ворсоасон. Сър. — Той прокара ръце през косата си, отдалечи се и излезе през малката врата от имитация на ковано желязо, която водеше към парка.

— Вече трябва да се прибираме — каза Екатерин на вуйчо си. — Дали да не вземем обяд за лорд Воркосиган? Тук може да се поръча за вкъщи.

— Не съм сигурен дали забелязва, че си е пропуснал обяда, когато е затънал в някой проблем, но идеята е добра.

— Имаш ли представа какво обича?

— Всичко, предполагам.

— Има ли някакви хранителни алергии?

— Доколкото знам, не.

Тя подбра набързо едно добре балансирано и хранително меню, като се надяваше, че красиво аранжираните зеленчуци няма да свършат в кофата за боклук. Но никога не се знае, щом си имаш работа с мъже. Когато донесоха поръчката, двамата си тръгнаха и Екатерин поведе вуйчо си към най-близката станция. Докато пътуваха към куполната секция, където се намираше домът й, си даде сметка, че все още няма ясна представа как Воркосиган се е справил толкова успешно с положението си на мутант в техния осакатен от мутации свят, освен, може би, че бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот извън него. Щеше ли тази информация да помогне по някакъв начин на Николай?

Бюрократичното царство на Етиен Ворсоасон заемаше два етажа в една херметично запечатана кула, която иначе приютяваше правителствените служби на купол „Серифоза“. Кулата, в самия край на куполния град, не бе защитена от друга атмосфероподдържаща конструкция. Майлс огледа неодобрително преддверието със стъклен покрив, докато се изкачваха по спираловидния ескалатор в центъра му. Можеше да се закълне, че ушите му долавят слабото, далечно съскане на изтичащ въздух.

— И какво ще стане, ако някой счупи прозорец с камък? — промърмори той на професора, който се возеше едно стъпало зад него.

— Нищо особено — каза Вортис. — Ще изтече доста въздух, но разликата в налягането не е чак толкова голяма.

— Вярно. — Купол „Серифоза“ не беше съвсем като космическа инсталация, въпреки някои подвеждащи прилики в архитектурата. Тук въздухът вътре се създаваше от въздуха вън, поне в по-голямата си част. По цялата повърхност на куполния комплекс бяха пръснати вентилационни шахти, които всмукваха свободните летливи газове на комарската атмосфера, филтрираха излишния въглероден двуокис и малките количества други гадории, пропускаха азота непроменен и увеличаваха концентрацията на кислород до годна за дишане смес. Процентното съдържание на кислород в комарската атмосфера все още беше твърде недостатъчно за голям бозайник без дихателна маска, но абсолютното количество възлизаше на обем много по-голям дори от най-обширните куполни комплекси. — Поне докато им работи енергийната система.

Слязоха от ескалатора и последваха Ворсоасон по един коридор, който тръгваше встрани от централното фоайе. Минаха покрай стъклен шкаф с дихателни маски, закачен на стената до пожарогасителя, и видът му вдъхна на Майлс известна увереност — явно комарците не се отнасяха съвсем небрежно към рисковете на ежедневието си. Макар че шкафът изглеждаше подозрително прашен. Бяха ли го отваряли въобще след инсталирането му преди неизвестно колко години? Бяха ли проверявали дали може да се отвори? Ако това беше военна инспекция, Майлс можеше да се позабавлява, като спре групичката им още тук и скъса печатите на шкафа, за да провери дали захранването и резервоарните нива са в рамките на предписанията. Като имперски ревизор също можеше да го направи, разбира се, както и всичко друго, което му хрумне. Когато беше по-млад, имаше един грях, на който рядко успяваше да устои — импулсивността. В нощните часове на тъмни съмнения Майлс понякога се чудеше дали император Грегор не е сбъркал с последното си ревизорско назначение. Предполагаше се, че властта корумпира, но лично той се чувстваше по-скоро като дете, пуснато на воля в любимата си сладкарница. „Овладей се, момче.“