Лоис Бюджолд - Комар

— През последните десетина години не се е задържал много в границите на Империята — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Има ли братя и сестри? — „Нормални братя и сестри.“

— Не.

„Лош знак.“

— О, връщам си думите назад — добави вуйчо Вортис. — Има, но не в обичайния смисъл. Има клонинг. Макар че не прилича на него.

— Да, но… ако той е… не разбирам.

— Ще трябва да накараш Воркосиган да ти го обясни, ако те гризе любопитството. Сложно е дори по неговите стандарти. Самият аз още не съм се срещал с онзи приятел. — После добави между две хапки шоколад и сметана: — Като говорим за братя и сестри, не планирате ли някое братче или сестриче на Николай? Разликата ще стане твърде голяма, ако чакате още дълго.

Тя се усмихна в пристъп на паника. Не можеше да му каже. Обвинението в предателство, което й бе отправил Тиен, прогори мислите й, но беше толкова уморена и така й бе втръснало от цялата тази глупава секретност. Само ако вуйна й беше тук…

Някъде дълбоко в съзнанието й постоянно я глождеше мисълта за противозачатъчния й имплантант — единствения продукт на галактическата технокултура, който Тиен бе прегърнал без колебание. Той й гарантираше стерилитет по галактически, но без да води след себе си усещането за галактическа свобода. Съвременните жени с готовност заменяха дяволската лотария на плодовитостта срещу гаранцията за здраве и сигурен резултат, осигурени от използването на утробен репликатор, но Тиен, с неговата мания за преследване, я бе лишил и от това улеснение. Дори ако самият той се излекуваше, гените му все още щяха да носят информацията за болестта и всяко бъдещо негово дете трябваше да премине през генетично сканиране. Нима възнамеряваше изцяло да се откаже от други деца? Когато се опитваше да повдигне въпроса, той неизменно отлагаше разговора с едно небрежно „дай да караме поред“, а настоеше ли, Тиен се ядосваше и я обвиняваше в егоизъм и психически тормоз. С което неизменно успяваше да й затвори устата.

Екатерин кривна по допирателната, избягвайки въпроса на вуйчо си:

— Местим се толкова често… Иска ми се първо Тиен да напредне в кариерата си и да се установим някъде за постоянно.

— Той наистина изглежда, ъъ, сякаш не може да си намери място. — Вуйчо й вдигна вежди, подканвайки я да… какво?

— Виж… няма смисъл да се преструвам, че Тиен е лесен човек. — Което си беше съвсем вярно. Тринайсет назначения за десет години. Това нормално ли беше за един издигащ се по служебната стълбица административен служител? Тиен казваше, че било необходимо, че никой шеф нямало да повиши свой досегашен служител, камо ли пък да издигне бивш подчинен за свой началник. Трябвало да си в непрекъснато движение, за да вървиш нагоре. — Местили сме се осем пъти. Вече изоставих шест свои градини, досега. Последните два пъти просто не засадих нищо, освен в саксии. А после се наложи да изоставя повечето от тях, когато се преместихме тук.

Може би Тиен щеше да се задържи на този комарски пост. Как би могъл да обере плодовете на повишението, на статута, за който толкова копнееше, при положение че не се задържаше на една работа достатъчно дълго, за да ги спечели? Първите му няколко назначения, за това Екатерин трябваше да се съгласи с него, бяха посредствени — по онова време не й беше трудно да разбере защо иска да върви бързо напред. Никой не очаква от едно младо семейство да се установи още през първите години на съвместния си живот, които са един вид преход към битието им на зрели хора. Е, за нея наистина бяха преход — беше само на двайсет, в края на краищата. Но Тиен беше на трийсет, когато се ожениха…

Всяко ново назначение бе приемал с изблик на ентусиазъм, работеше здраво — или поне до късно. Едва ли някой друг би работил толкова усилено. Сетне ентусиазмът му малко по малко секваше и идваше ред на недоволството — от прекалено многото работа, от прекалено слабата перспектива и прекалено бавните темпове, с която му я предлагаха. Мързеливи колеги, глупави шефове. Или поне той така казваше. Това се бе превърнало в тайния й сигнал за опасност — започнеше ли Тиен да пуска злобни шеги със сексуален привкус по адрес на началниците си, значи поредното назначение отиваше към края си. И започваше търсенето на ново… макар че напоследък му отнемаше все повече време да го намери. И ентусиазмът му отново изригваше и се завърташе поредният цикъл. Засега обаче свръхчувствителното й ухо не бе доловило сигнали за опасност във връзка с настоящата му работа, а бяха на Комар вече почти цяла година. Може би Тиен най-сетне бе открил своята… как го беше нарекъл Воркосиган? Своята страст. Този бе най-добрият му пост досега. Може би късметът най-после щеше да им се усмихне — за разнообразие. Стига Екатерин да успееше да изтрае достатъчно дълго, всичко щеше да се нареди и търпението й най-после щеше да бъде възнаградено. А и… с тази болест, надвиснала над главите им, Тиен имаше основателна причина да бъде нетърпелив. Времето му не беше неограничено.