Лоис Бюджолд - Комар

„А твоето е, така ли?“ Тя отпъди последната мисъл.

— Вуйна ти не е сигурна дали нещата при теб са наред. Не ти ли харесва Комар?

— О, харесва ми — побърза да го увери тя. — Признавам, че ми е мъчно за вкъщи, но това не значи, че тук не ми харесва.

— Тя мислеше, че ще се възползваш от възможността да запишеш Ники в комарско училище, заради, ако трябва да използвам нейните думи, културния обмен. Не че училището му не е хубаво, разбира се, че не, както и ще й докладвам, за да се успокои, обещавам.

— Изкушавах се да го направя. Но като бараярец, като чужденец, за Ники можеше да се окаже трудно в комарско училище. Знаеш какви са децата на тази възраст — склонни са да тормозят всеки, който е по-различен от тях. Тиен реши, че в това частно училище ще му е много по-добре. Смяташе, че Ники може да си създаде полезни приятелства.

— Не останах с впечатлението, че Ники храни подобни амбиции — отбеляза вуйчо й, като смекчи хладния си тон със закачливо намигване.

Как трябваше да отговори на това? Да защити едно решение, с което сама не беше съгласна? Да признае, че според нея Тиен е сгрешил? Започнеше ли да се оплаква от Тиен, не знаеше дали ще може да спре преди да е изляла и най-голямата си тревога. А и хората, оплакващи се от половинките си, открай време й бяха неприятни.

— Е, полезни за мен, най-малкото. — Не че досега бе успяла да събере необходимата енергия, за да ги преследва толкова неуморно, колкото Тиен смяташе за необходимо.

— Хубаво е, че завързваш приятелства.

— Да. Ами… да. — Тя се опита да обере остатъците от ябълковия сироп.

Когато вдигна очи, погледът й попадна върху един симпатичен млад комарец, който стоеше до външната врата на ресторантския двор и я гледаше. Миг по-късно влезе, приближи се към масата им и неуверено каза:

— Мадам Ворсоасон?

— Да? — предпазливо отговори Екатерин.

— О, хубаво, опасявах се, че съм се припознал. Казвам се Андро Фар. Запознахме се на приема за служителите в серифозкия клон на проекта по тераформиране на Зимния празник. Помните ли?

Смътно.

— А, да. Бяхте нечий гост, нали?

— Да. Бях с Мари Трогир. Тя е инженерен техник в отдела по Управление на отпадъчната топлина. Или по-скоро беше… Познавате ли я? Искам да кажа, разговаряла ли е тя с вас?

— Не, всъщност не. — Екатерин се бе засичала с младата комарка два или три пъти по време на прецизно дирижирани светски прояви, свързани с проекта. При всеки от тези случаи самата тя се бе чувствала твърде напрегната от мисълта да не изложи Тиен и от необходимостта сърдечно да поздравява всички присъстващи, така че не й бе останало време или сили за по-лични разговори. — Искала е да говори с мен?

Младият мъж изглеждаше разочарован.

— Не знам. Помислих, че може да сте били приятелки, или познати поне. Говорих с всички нейни приятели, които успях да открия.

— Така ли? — Екатерин никак не беше сигурна, че следва да окуражи този разговор.

Фар, изглежда, усети неохотата й и се изчерви.

— Моля да ме извините. Изглежда, се озовах в една твърде неприятна ситуация, а не знам защо. Дойде ми като гръм от ясно небе. Но… вижте… преди месец и половина Мари ми каза, че заминава извън града заради някакъв теренен проект на отдела й и че ще се върне след месец, но не беше съвсем сигурна. Не ми даде комуникационен код, на който да я търся, каза, че едва ли ще може да ми се обажда и да не се притеснявам.

— Вие… вие заедно ли живеете?

— Да. Както и да е, времето си минаваше, а тя все не се обаждаше… така че най-накрая се свързах с шефа на отдела й, администратор Суда. Той не ми каза нищо конкретно. Всъщност мисля, че се опита учтиво да ме разкара. Така че отидох лично и поразпитах. Когато най-накрая го притиснах, той каза… — Фар преглътна измъчено, — каза че Мари внезапно си била подала оставката и напуснала. Както и нейният пряк началник, инженер Радовас — същият, с когото каза, че отива на теренния проект. Суда, изглежда, смяташе, че са… че са заминали заедно. В което няма никакъв смисъл.

Идеята да избягаш от някого, без да оставиш адрес за връзка, й се струваше напълно смислена, но едва ли беше нейна работа да му го казва. Кой знае колко признаци за дълбоко неудовлетворение бе пропуснал да долови Фар у дамата си?

— Съжалявам. Нищо не знам за това. Тиен не го е споменавал.

— Моля да ме извините за безпокойството. — Той се поколеба преди да си тръгне.

— Говорихте ли с мадам Радовас? — неуверено попита Екатерин.

— Тя отказа да разговаря с мен. Нищо чудно, ако застаряващият й съпруг бе избягал с по-млада и по-хубава жена.