Лоис Бюджолд - Омайване

— Не знаех, че ще направи това — опита да се извини Даг.

— С нея никога не знаеш. Предполагам, че ще те държи нащрек. Може би повече, отколкото ще искаш. Най-забавното е, че ти си мислиш, че знаеш какво правиш.

— Така беше — въздъхна той. — Може би защото непрекъснато правех едни и същи неща.

Искрицата се върна, водеше майка си. Даг се надяваше, че не й е споменала за кръвта. Трил дръпна едната връв, за да провери дали е здрава, и кимна умислено. След това бръкна в джоба на престилката си.

— Нати, помниш ли онази огърлица на мама с шестте златни мъниста, по едно за всяко дете? Тя се скъса, когато каруцата се преобърна в снега, и така и не я поправиха.

— О, да.

— Никога не съм си я слагала. От години си лежи на дъното на едно чекмедже. Мисля, че можеш да ползваш мънистата за крайните възли на тези върви.

Фаун погледна майка си въодушевено и взе едно от четирите мъниста от шепата й.

— Нати, може ли? Даг, нали няма да пречат?

— Мисля, че са отличен подарък — отвърна Даг и взе мънистото от Фаун, за да го огледа. Вдигна очи към Трил и тя му кимна. — Много са красиви. Ще изглеждат добре на тъмната връв, а и краищата ще висят по-добре. За мен ще е чест да ги приема.

Дадоха ги на Нати и тя бързо и сръчно ги наниза и ги върза. Когато свърши, двете върви лежаха в скута й като живи. Което донякъде си беше вярно.

— Ще изглеждат добре, когато Фаун отиде в твоите земи — обади се Трил. — Ще знаят, че ние сме… уважаващи хора. Така ли е, патрулен?

— Да — отвърна той. Надяваше се, че не лъже.

— Добре — каза тя.

Нати прибра вървите. Щеше да ги извади в деня на сватбата. Трябваше да се сплетат и да се благословят, за да завършат връзката между същностите. Знак за истински съюз за всеки Езерняк с усет. Съвестно изработени. Даг знаеше, че няма да забрави цял живот момента, в който Искрицата бе вляла гневно сърцето и кръвта си в тази гривна. „И ако сърцето й спре, аз ще разбера“.

„Един ден“ беше първата мисъл на Даг, когато се събуди на следващата сутрин.

Очакваше, че това ще е ден на кротки приготовления за скромната церемония и че ще има време да помисли за сериозната стъпка, която щеше да предприеме. Някъде в дълбините на съзнанието му се обаждаше тънко гласче. „Какво правиш? Как се озова тук? Това не влизаше в плановете ти! Имаш ли представа какво ще се случи, като се върнеш у дома?“ На последното можеше спокойно да отговори с „не“. А имаше и по-обезпокоителни въпроси. „Как ще защитиш Искрицата, след като не можеш да защитиш себе си? Децата ви ще са мелези. Никой няма да ги приема добре“.

Само че след закуска освен двете очаквани приятелки на Фаун пристигнаха още пет от сестрите им, четири снахи, няколко общи братовчедки и неизброима тълпа майки и баби. Бяха като ято скакалци, само че носеха храна, вместо да я унищожават. Говореха, смееха се, пееха, по-младите се кикотеха. Къщата се напълни до пръсване. Мъжете от семейството предвидливо се изнесоха в далечните краища на фермата. На Даг му беше интересно и остана. Поне за известно време.

Всъщност не беше лошо да го запознават с млади жени, макар че повечето се смълчаваха или се кикотеха нервно. По-смелите видяха как Фаун се грижи за него и пожелаха да опитат. Скоро го хранеха и пояха като някакъв екзотичен домашен любимец. „Все едно ме угояват за колене“. След това една хихикаща тълпа, водена от едра матрона и от Фаун, която отказваше да му обясни каквото и да е, започна да измерва различни части на тялото му. Добре поне, че не всички. Стаята за тъкане, която обикновено беше тиха, сега бе претъпкана, а кухнята, освен че бе пренаселена, беше и безкрайно гореща заради непрекъснатото готвене на огнището. На обед Даг се присъедини към доброволното изгнание на мъжете, макар че остана наблизо, за да чува пеенето от прозорците. При липсата на мъже някои от песните бяха доста смущаващи. Но пък нали това щеше да е сватбено тържество. Даг се радваше, че Фаун не е лишена от това празненство заради избора си на партньор.

Жените си тръгнаха преди вечеря с намерението на сутринта да се върнат за финалните приготовления и Даг най-после успя да се усамоти. Седна на предната веранда, залюля крака от ръба и се загледа към речната долина, която се оцветяваше в сиво от залеза. От старата плевня се чуваше гугукането на гълъбите. Това беше любимото място на Даг от цялата ферма и той смяташе, че този, който е построил къщата, е мислил същото. Имаше чувството, че основите на света му са рухнали и че няма с какво да ги замени. Освен с Искрицата. А тя се движеше толкова бързо, че се страхуваше, че ще я изпусне, ако мигне.