Лоис Бюджолд - Омайване

Гнездото на оси, голямо колкото диня, се откачи и започна падането си от тридесет стъпки. Според усета му повечето му обитатели се бяха прибрали за нощта. „Ставайте! Нападат ви!“ Опитът му да ядоса осите беше ненужен, защото гнездото падна на земята и се пукна. Последва сърдито бръмчене, което се чуваше чак до него.

Първите писъци бяха повече от задоволителни.

Той се притисна към дървото, пое си дъх и се зае с няколко задачи. Убеждаването на ядосаните оси да се тикат в крачоли, ръкави и яки не беше толкова трудно. Макар че с тях се работеше по-трудно, отколкото с комарите и светулките. Реши, че е въпрос на практика.

— А! В косата ми са, жилят мееее! — Гласът беше твърде писклив, за да различи на кого е.

— Ушите ми! Ръцете ми! Махнете ги, махнете ги!

— Съни, бързо към реката!

Чу тичащите стъпки, които се отдалечаваха, но се погрижи да си имат компания. Дори без усета си можеше да каже, че осите си вършат работата, по сърцераздирателните писъци, които се носеха из гората.

— Скачайте в реката — измърмори Даг, докато виковете се отдалечаваха на изток.

Оставаше въпросът със слизането.

Направи го бавно, до последните десетина стъпки, когато куката му се откачи. Поне успя да падне на крака и не си натърти гърба или шинираната ръка.

— Щеше да е по-лесно да ги изкормя.

„Не. Едва ли“.

Въздъхна и опита да се почисти от кората и листата със задната част на куката, след което прибра дясната си ръка в превръзката. Няколко заблудени оси изжужаха около него, но той ги прати след другите и тръгна към мястото, където бяха останали конете.

Отвърза юздите им, насочи ги на юг и се опита да внуши в ограничените им съзнания образ на конюшня, овес и подслон. Или щяха да намерят пътя към вкъщи, или Съни и останалите щяха да загубят няколко дни в търсене. Стига да можеха да вдигнат подутите си тела от леглата. Даг се бе погрижил, особено за Съни и за другия бияч, да не искат да яздят тази вечер. Както и през следващите дни.

Докато се качваше към къщата, срещна Сорел, който бързаше надолу. Мъжът стискаше вила и гледаше притеснено.

— Какви бяха тези ужасни писъци, патрулен?

— Няколко млади глупаци се бяха промъкнали в гората ти и решиха, че е много умно да замерят с камъни гнездо на оси. Не стана както си го представяха.

Сорел изсумтя, после се усмихна.

— Наистина ли?

— Мисля, че това ще е версията, която всички искат да чуят.

Сорел изръмжа по начин, който му напомни за Фаун.

— Е, явно има и нещо друго, но предполагам, че си се погрижил? — Той се обърна и закрачи с Даг.

— За тази част, да. — Време беше да провери с усета си обора. Бъдещият му шурей беше жив, макар че същността му бе доста напрегната. — Но има и друга. За която мисля, че трябва да се погрижиш ти. — Не беше работа на един патрулен водач да усмирява хората на друг. От друга страна, когато се обединяха, имаше солиден ефект. — Мисля, че ще стане по-бързо, ако все пак ме послушаш за някои неща.

— За кои?

— В този случай за Рийд и Ръш.

— Писна ми от техните глупости — измърмори Сорел. — Какво са направили?

— По-добре да оставим Ръш да ни каже. После ще видим.

— Ха! — възкликна Сорел, но го последва към старата плевня.

Плъзгащата се врата на обора беше отворена, а помещението бе осветено от един окачен фенер.

Грейс, затворена по-близо до вратата, изпръхтя неспокойно, щом влязоха. Помещението миришеше на коне, слама и тор. От отделението на Копърхед се чуваше друго пръхтене — гневно. Даг протегна ръка, за да спре Сорел, който забърза напред.

Беше трудно да не се разсмее при гледката, въпреки че се ядоса, като видя, че половината му багаж е разпилян и изпотъпкан от коня. В другия край на отделението имаше грубо скована ясла, а над нея имаше дупка, за да може да се хвърля сено директно от плевнята. Дупката бе достатъчно широка, за да се провре стиска сено, но не и за широките рамена на Ръш. Младежът бе използвал яслата за подпора и бе успял да натика двете си ръце и единия крак, като се опитваше да запази останалото си тяло от зъбите на Копърхед. Конят пръхтеше ядосано и непрекъснато посягаше, явно защото му доставяше удоволствие да гледа мъките на Ръш.

— Патрулен! — изпищя младежът. — Помогни ми! Укроти го тоя звяр!

Сорел го погледна разтревожено, но Даг поклати глава и се облегна на преградата.

— Ръш — започна той с весел тон. — Ясно си спомням как казах на всички, че Копърхед е боен кон и трябва да стоят далеч от него. Сорел, помниш ли?