Лоис Бюджолд - Омайване

Той извърна поглед към пътя, по който все още се вдигаше прах от преминала каруца.

— Колкото и да е трудно с твоето семейство, с моето ще е по-зле и ще трябва да се изправя срещу тях. Няма да те лъжа: има неща, които не мога да контролирам и които могат да ме разделят от теб. Например смъртта. — Даг направи пауза. — Е, в момента не се сещам за друго.

Тя притисна лице в рамото му.

— Това какво ще кажеш на родителите ти си е твой избор. Моят съвет е да кажеш колкото се може повече истини, освен за зареждането на ножа.

— Как ще обясним, че трябва да отида във вашия лагер?

— Твоите показания за смъртта на злината са нужни. Което е вярно. Ако продължат да питат, ще кажа, че това е Езерняшка работа.

— Няма да ме пуснат да тръгна с теб.

— Ще видим. Не можеш да планираш действията на другите — само твоите. Ако опиташ, най-вероятно ще останеш изненадана в най-неподходящия момент. — Той се наведе и целуна косата й. — Дори да те оковат във вериги, ще те измъкна.

— Без ръце ли?

— Аз съм много съобразителен. А ако не те оковат, можеш да избягаш. Нужен е само малко кураж, а аз знам, че го имаш.

— Не съвсем — призна тя. — Не знам как да го обясня. Те си имат методи, с които ме омаловажават.

— Не знам за тях, но ти със сигурност си променена. Нещата ще са по-различни, отколкото очакваш, сериозно.

„Наистина“.

Заради изтощението, болката и безпокойството тази нощ не правиха любов, макар да легнаха плътно прегърнати. Сънят не дойде никак бързо.

Когато Фаун спря кобилата на хълма, на който се пресичаха главният път и отбивката за фермата, лятното слънце отново клонеше към залез. Бяха изминали двадесет мили от Лъмптън Маркет и Даг трябваше да си признае, че усеща сериозна болка в дясната си ръка, а лявата, която не бе свикнала с подобни натоварвания, не беше в много по-добро състояние. Бяха яздили на север почти петнадесет мили, преди да завият на запад. След това прекосиха един каменист брод и отново поеха на север. Според Фаун това беше пряк път и не се налагаше да ходят до моста на Уест Блу.

И сега тя си беше у дома. Същността й беше сериозно оплетена, но Даг нямаше нужда от усет, за да разбере, че основната емоция не е радост.

— Мисля, че трябва да си сложа официалната ръка — измърмори той.

Тя кимна и се наведе, за да смени куката с по-малко полезната, но не толкова страшна фалшива ръка. След това извади гребен, среса се и върза косата си на конска опашка с ярката панделка. Надигна се на стремената, за да среше и Даг, макар че според него това беше безполезно. Напълно разбираше желанието й да изглежда добре. И на него му се искаше да прилича повече на смел закрилник, а не на нещо, което е домъкнала котката. „Стига, старче, изглеждал си и по-зле“.

Фаун преглътна и насочи Грейс по страничния път, който се спускаше надолу около четвърт миля. Минаха през горичка от кленове и бряст и отдясно се появи старата плевня. От лявата страна имаше нова, по-голяма. Зад нея имаше още две постройки, едната явно беше за опушване, защото Даг долавяше миризмата на пушек. На двора имаше покрит кладенец, а вдясно се намираше къщата.

Централната част бе на два етажа, от жълтеникави камъни, с порта и веранда, гледащи към речната долина. В северния край имаше едноетажна пристройка, вероятно с две стаи. Откъм южния имаше изкоп и купчина камъни — очевидно щеше да се строи идентична пристройка. В западната част имаше още една, опасана от дълга веранда, там очевидно беше кухнята. Не се виждаше жив човек.

— Време е за вечеря — каза Фаун. — Сигурно всички са в кухнята.

— Осем души — отвърна Даг. Усетът му беше непогрешим.

Фаун въздъхна. Слязоха от конете и тя ги върза за парапета на верандата и поведе Даг. Стъпките им отекнаха по дъсчения под. Вратата беше отворена, но имаше още една, с мрежа. Фаун я отвори и я задържа, та Даг да мине. Той плъзна дървената си ръка по рамото й за момент и я отпусна.

Осемте души около дългата маса, която заемаше дясната половина на помещението, се обърнаха и ги зяпнаха. Даг се опита да свърже лицата с имената и историите, които бе чувал. Леля Нати се различаваше лесно — ниска набита женица със сиви къдрици и млечнобели очи. Беше килнала глава и се вслушваше внимателно. С четиримата братя беше по-трудно, но все пак Даг реши, че разпознава Флеч, едър и най-възрастен, Рийд и Ръш — разнояйчни близнаци, единия с кафяви коса и очи, а другия русоляв и синеок, и най-младия, Уит, който беше чернокос. До Флеч седеше едра млада жена. С родителите на Фаун, Сорел и Трил, проблем нямаше. Побелелият Сорел скочи на крака, като събори стола си, а нисичката Трил изписка.