Лоис Бюджолд - Омайване

— Ако си използваш бинтовете да се бършеш, ще започнат да вонят много преди да изминат шест седмици.

Той я изгледа накриво и се нацупи.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, ще се разхиля, ти ще започнеш да ме замерваш с ботуши и кой знае докъде ще стигнем?

— Няма — изръмжа Даг. — Без теб въобще няма да мога да си сваля ботушите.

Все пак се усмихна. Фаун го целуна и усмивката стана по-широка.

Даг въздъхна тежко и кимна към калъфа.

— Третото отляво надясно трябва да е нещо смесено между вилица и лъжица.

Тя го извади и го погледна: желязна лъжица с четири остри връхчета.

— Хитро.

— Обикновено не го ползвам. Предпочитам ножа, ако нося нещо различно от куката или официалната ръка. — Последното беше името на дървената му ръка, която служеше единствено да не шокира непознати, при това не особено успешно.

Даг постави с леко тупване приставката си на ръба на масата.

— Пробвай да ги смениш.

Любимата му кука с щипката беше затегната здраво и Фаун трябваше доста да се помъчи, за да я отвие. Хранителният прибор се зави по-лесно.

Скоро пристигна и храната им — огромни свински пържоли, гарнирани с моркови и картофено пюре. Двамата се спогледаха мълчаливо и Фаун се наведе да нареже неговата. Вилицо-лъжицата вършеше прилична работа, макар че Даг трябваше да си повдига лакътя малко особено. Фаун се стараеше да му дава бира по-начесто и Даг постепенно започна да се отпуска. Намусената готвачка се появи с две дебели парчета черешов сладкиш, което заплашваше да ги приспи още на масата.

— Тук ли ще останем, или ще се напънем да стигнем до Уест Блу? Ще можеш ли да яздиш дотам? — Бе успял да стигне дотук от къщата на лечителя, като беше увил юздите около куката, но разстоянието не беше никак голямо.

— Бил съм и по-зле. Лекарството ще помогне. — Предвидливо беше купил някаква Езерняшка билка за успокояване на болката, преди да се махнат от площада. Фаун не беше сигурна дали замъгленият му поглед е от болката, или от лекарството. — Нямам нищо против да продължим. В моя лагер има хора, които ще ми помогнат да се излекувам по-бързо.

— Поне добре ли е наместена? — попита тя притеснено.

— О, да. Тоя лечител е истински мъчител, но си разбира от работата. Ще зарасне както трябва.

По време на процедурата Даг го бе наричал с какви ли не думи, но човекът само се усмихваше — вероятно отдавна бе свикнал с речника на пациентите си.

— Ако не я мърдаш много. — Фаун изпитваше известно безпокойство от прибирането вкъщи. Но все пак трябваше да го направи. Даг смяташе, че това е неин дълг, и тя нямаше да позволи на Съни Тъпия и всичките й братя да я уплашат. „Макар да ме е страх“. — Добре. Значи продължаваме.

Даг потърка брадичка с левия си ръкав.

— В такъв случай по-добре да си сверим историите. Не бива да споменаваме за ножа.

Фаун кимна.

— Останалото зависи от теб, но трябва да ми кажеш какво точно искаш.

Тя погледна трохите в празната си чиния.

— Те не знаят за мен и Съни. Така че ще са ядосани, защото съм избягала ей така, без никаква причина.

Той се наведе и докосна с устни един от белезите от злината, който най-сетне се бе олющил.

— Не без причина, Искрице.

— Да, но те не знаят много за злините.

— Значи — Даг започна бавно да напипва пътя, — ако твоят Съни си е признал, ще има една ситуация, а ако не е — друга.

— Той не е мой — намуси се Фаун. — Това вече го изяснихме.

— Ако не кажеш на вашите защо си заминала, ще трябва да измислиш някаква лъжа. Това поражда напрежение и тъмнина в същността и отслабва хората. Не виждам защо искаш да предпазиш Съни. Според мен той печели повече от пазенето на тайната.

— Защото срамът остава за момичетата. Наричат те употребявана стока. Ако се разчуе, че не си девствена, не можеш да си намериш мъж с много земя. Макар че… мисля, че се случва с доста момичета.

— Фермери. — Даг сви устни. — А това важи ли за вдовиците? Истинските, а не сламените?

Фаун се изчерви, но се усмихна.

— О, не. При вдовиците е съвсем различно. Те може да имат деца и да не са много богати, но се оправят съвсем добре. Е, не е лошо, когато имат повечко пари.

— Аха… а ти искаш ли съпруг с много земя, Искрице?

— Не, разбира се! — Тя чак подскочи. — Искам теб.

— Тогава защо се тревожиш за това? По навик ли?

— Не! Просто… струва ми се, че живея в някакъв сън. И изобщо не искам да се събуждам. Глупаво, нали? Все някога, някъде, някой ще опита да ни раздели. Няма да ми позволят да те задържа завинаги.