Лоис Бюджолд - Омайване

Патрулът на Мари се връщаше към северния маршрут, който бяха оставили преди две седмици, за да дойдат на помощ. Чато пък се връщаше към първоначалната си задача, да купи коне от провинцията южно от река Грейс. В началото щеше да пътува по-бавно, защото Соун и Риила още не можеха да яздят и щяха да се возят във фургон. Щяха да ги оставят в Езерняшкия лагер на реката и да ги приберат на връщане. И двата патрула възнамеряваха да потеглят на обед. Даг подозираше, че това е по идея на Чато — Мари беше напълно способна да накара хората си да тръгнат в зори въпреки празненството и това въобще нямаше да я смути. Мари определено беше любимата родственица на Даг, но той се молеше на отсъстващите богове да не я среща тази сутрин.

И както обикновено молитвите му останаха нечути. Докато помагаше на Соун с багажа, се натъкна на Мари. Тя държеше юздите на коня си и го гледаше гневно.

Той повдигна вежди, мъчеше се да потисне усмивката си.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Глупак. Птичките на отсрещното дърво имат повече акъл от теб. Няма какво да говорим повече. Ще се видим след няколко седмици в лагера. Може дотогава да си се пооправил. Само ще ти кажа, че ти предстои тежък разговор с Феърболт.

— Знам.

— Уф! — Тя дръпна юздите и отново се обърна към него, но вече без гняв в очите. — Бъди внимателен из фермерските земи, Даг.

— Винаги съм внимателен.

— Понякога не си — отвърна тя сухо. Даг мълчаливо подложи ръце и тя се метна на седлото с уморена въздишка. Беше заслабнала през последните две години. Той й се усмихна, а Мари се наведе и заговори тихо:

— Виждала съм те във всякакво настроение. Но никога не си изглеждал толкова щастлив. Чак очите ми се насълзяват… Грижи се за това момиче.

— Точно това мисля да направя.

— Дано. — Тя поклати глава и смуши коня. Даг си припомни последното си изявление, когато бяха обсъждали бъдещите планове.

Е, скоро щеше да бъде изместен в главата й от стотиците неща, за които трябваше да мисли един водач на патрул. Тя огледа останалите, проверяваше готовността им за потегляне. Всичко започваше отново.

Фаун помагаше на Риила, една от многото, с които бе успяла да се сприятели през тази седмица. Двете се сбогуваха сърдечно и Фаун се смъкна от фургона и застана до Даг. Конниците излязоха през портата. Поне повечето ездачи махаха и на нея, а не само на него. Патрулът на Чато също тръгна, макар и малко по-бавно. Соун махна ентусиазирано за сбогом, доколкото му позволяваха превръзките. На двора настана тишина.

Даг въздъхна, разкъсван между облекчението, че цялата тълпа се е махнала, и неприятната самота, която го обземаше, когато беше разделен от своите. Струваше му се странно да изпитва и двете чувства едновременно. Освен това винаги имаше поводи за притеснение, когато се окажеше единственият Езерняк във фермерски град. Още повече че сега и Фаун беше до него. Конярчетата се пръснаха бавно, увлечени в разговор.

— Патрулните не са толкова лоши — каза Фаун, гледаше умислено портата. — Не мислех, че ще ме приемат, но го направиха.

— Това е патрул. В лагера ще е различно.

— Как?

— Ами… — „Времето ще покаже. Не си търси белята“. — Ще видиш. — Не му се искаше да й обяснява, че личната война със злините не е единствената причина да кандидатства за повече походи от всеки в неговия лагер. Рекордът му беше седемнадесет месеца, без да се завръща, макар че за целта трябваше да сменя патрулите.

— И ние ли трябва да тръгнем днес? — попита Фаун.

Даг взе решение и обви ръка около кръста й.

— Всъщност не. До Лъмптън Маркет са два дни бърза езда. Няма нужда да бързаме. Може да тръгнем утре сутринта и да яздим полека. — Хрумна му съблазнителната мисъл, че може да станат и по-късно.

— Чудех се дали трябва да освободя стаята си. Все пак не съм от патрула.

— Какво? Не! Искрице, тази стая е твоя за колкото пожелаеш!

— И аз така си мислех. — Тя прехапа устни, но очите й блестяха. — Чудех се дали не мога да спя при теб. За… да пестим средства.

— Разбира се, че ще спестим! Точно така. Много си права.

Тя се усмихна и това разтопи сърцето му като бучка масло, оставена на слънце.

— Отивам да си пренеса нещата.

Той наистина беше оглупял от любов, както го бе обвинила Мари. В никакъв случай не можеше да затича по улиците и да крещи към синьото небе и всички граждани: „Тя каза, че съм радост за очите й!“

Но много му се искаше.

Не успяха да тръгнат на следващия ден, защото валеше. Както и на по-следващия. На третата сутрин Фаун беше твърде схваната от сексуалните експерименти, а Даг куцаше, защото бе разтегнал мускул на гърба. Това им предостави извинение да се въргалят в леглото през целия ден. Той си представяше разговора с Феърболт. „Защо закъсня, Даг? — Съжалявам, сър, контузих се, докато правех страстно любов с едно фермерско момиче“. Звучеше направо прекрасно.