Лоис Бюджолд - Омайване

— Не, всичко е наред, продължавай — изстена той. — Просто съм малко… напрегнат. Но това е добре. Почти всичко, което можеш да направиш, ще е добре.

— Напрегнат? Така ли го наричаш?

— Старая се да съм учтив, Искрице.

Тя опита различни докосвания, движения и хватки, чудеше се дали се справя добре. Имаше чувството, че ръцете й са твърде малки и непохватни. Редките задържания на дъха му не бяха много информативни, макар че понякога хващаше ръката й, за да я накара да стисне по-силно. Дали това му носеше наслада, или болка? Знаеше колко е издръжлив на болка и малко се притесняваше.

— Може ли да пробвам с маслото?

— Естествено! Само че… така може да свърша твърде бързо.

Тя се поколеба.

— А не може ли… да го направим отново? После?

— О, да. Ще презаредя, макар и не толкова бързо. — Той въздъхна. — Не съм вече млад. Макар че тази вечер се чувствам младеж.

Маслото направи ръцете й хлъзгави, което я заинтригува, а на него явно му доставяше наслада. Тя стана по-дръзка. Ето това например… го накара да се свие конвулсивно, както се бе случило и с нея по-рано.

— Браво, Искрице! — изстена той.

— Добре ли е?

— Да…

— Реших, че щом достави удоволствие на мен, вероятно и за теб ще е така.

— Умно момиче! — Очите му се притвориха.

— Моля те, не ми се подигравай.

Той отвори очи и се намръщи, надигна глава от възглавницата.

— Не ти се подигравам. Ти имаш един от най-гладните умове, които съм имал удоволствието да срещна. Може и да не си разполагала с много информация, но мислиш светкавично бързо.

Тя затаи дъх и след това го изпусна рязко. Думите му едва ли бяха верни, но пък бяха изключително приятни!

— Не може да си толкова умна и да не си го знаела — добави той.

— Татко твърдеше, че съм много глупава, щом непрекъснато задавам въпроси.

— О, не! — Той наклони глава и се вглъби. — В същността ти има тъмен оттенък. Боя се, че няма да ми стигне час, за да оправя проблема.

Тя преглътна.

— Тогава нека да го оставим настрани заедно с другите. Да не те пренебрегвам.

— Нямам нищо против…

Фаун откри, че и езикът действа приятно на мъжете, също както на жените. Така. Какво ли би станало, ако направи това и това, едновременно…

Разбра. Беше интригуваща гледка. Дори от неудобния ъгъл в който се намираше, виждаше, че Даг изпада в нещо като транс. За момент се зачуди дали и левитацията е сред уменията на Езерняците, защото Даг сякаш щеше да се издигне над леглото.

— Добре ли си? — попита тя нетърпеливо, когато тялото му спря да трепери. — Челото ти се бе набръчкало странно за минута, когато… гърбът ти също се изви.

Той махна с ръка. Мъчеше се да си поеме дъх, очите му продължаваха да са затворени.

— Извинявай. Какво? Изчаквах всичките бели искри под клепачите ми да спрат да експлодират. Моментът определено не беше за изпускане.

— Често ли се случва?

— Не. Никак.

— Добре ли си? — повтори тя.

Усмивката озари лицето му като огън.

— Добре ли? Направо чудесно. — Той протегна ръце и я придърпа към гърдите си. Беше негов ред да я обсипе с целувки. Смехът доведе до нови докосвания, които…

— Даг, имаш гъдел.

— Нямам. Само по… ох! Палава си, Искрице. Харесвам такива жени. Богове, не се бях смял така от не знам колко време.

— Харесва ми как хихикаш.

— Не хихикам. Не е прилично за човек на моите години.

— А какъв беше този звук?

— Смях.

— Е, отива ти. — Тя се надигна и го огледа. — А и без нищо си още по-хубав. Направо не е честно.

— А ти все едно не си…

— Каква? — Тя се притисна в прегръдките му.

— Гола. Апетитна. Красива. Като пролетен дъжд и блясък на звезди.

Целувките им станаха по-дълги и мързеливи. По-заспали. Той се протегна и угаси лампата. Лекият летен ветрец раздвижваше пердетата. Даг придърпа чаршафа и ги зави. Тя се притисна към него и затвори очи, долепила ухо до гърдите му.

Преди да се разтопи в тъмнината, си помисли, че иска да остане така завинаги.

Призори Даг показа на Фаун, че не е нужно първият й опит да остане и последен. Когато се събудиха от последвалата дрямка, вече наближаваше обед. Даг сериозно обмисляше плюсовете на това да остане да се излежава, докато патрулите заминат, но неочаквано остър пристъп на глад го принуди да стане. Измиха се, облякоха се и слязоха долу да проверят дали е останало нещо от закуската.

Фаун вървеше първа и се дръпна да направи път на Ютау, който отиваше да прибере последния багаж от стаята си. Даг се усмихна широко на стария си приятел. Ютау го погледна учудено и си блъсна челото в стената. Обърна се и ги зяпна. Даг реши да игнорира това и последва Фаун, преди Ютау да го заговори. Трябваше да установи по-сериозен контрол над усмивката и сияещата си същност. Един улегнал и уважаван патрулен не можеше да си позволи да се разхожда грейнал като тиквен фенер. Направо щеше да уплаши конете.