Лоис Бюджолд - Омайване

— Значи Даг не винаги е бил патрулен?

— Това момче щеше вече да е лейтенант на провинция, ако не беше… — Мари изсумтя. — Както и да е. Повечето патрули са като лов и не се случва нищо. Възможно е дори да патрулираш цял живот и да не участваш в убийство на злина. Въпрос на шанс. Даг си има начини да подобри тези шансове. Но ако някоя злина се окопае, започва истинска война. Тогава направо ни се разказва играта.

Тя се надигна, наля си чаша вода и я изпи. След това закрачи из стаята.

— Една голяма злина се изплъзнала от патрулите. Нямала много хора за заробване като тази, която убихте тук. В Лутлия няма фермери, нито пък на север от Мъртвото езеро. Само по някой трапер или търговец, а търговците ги ескортираме. Но онази злина си намерила вълци. Направила им разни неща. Вълци-хора, хора-вълци, вълчища, големи като телета и с човешки интелект. Докато я открият, вече си имала армия. Патрулите от Лутлия поискали помощ от останалите провинции, но междувременно трябвало да се оправят сами.

Ротата на Даг, петдесет души, сред които Каунео и двама от братята й, трябвало да държи един хребет и да прикрива фланга на друг отряд, който нападал леговището. Според разузнавачите очаквали да се сбият с петдесетина вълчища. Само че се оказали около петстотин.

Фаун затаи дъх.

— За един час Даг загубил ръката си, жена си и цялата рота с изключение на трима. Само че не загубил войната. През този час, който спечелили, другият отряд успял да се добере до леговището. Когато Даг се събудил в лазарета, целият му живот бил унищожен.

— Скоро след това роднините на жена му го пратиха обратно. Не му беше леко. Тогава нашият капитан на лагера, Феърболт Кроу — по него време беше само капитан на рота, — се сети и го замъкна в Трипойнт. Намери някакъв свой познат фермерски майстор и го накара да му изработи приставката. Даг се упражняваше с новия си лък, докато не си разкървавеше пръстите. Тренираше здраво, за да изпълни изискванията на Феърболт, който в никакъв случай не беше снизходителен, и накрая се върна в патрула. Където е и досега. — Мари я погледна. — Оттогава през ръцете му са минали над десет споделящи ножа. Хората му ги дават, защото знаят, че ще свърши добра работа. Но досега пазеше този чифт. Единственият останал спомен от Каунео. Така че това е ножът, който сега е в ръцете ти, момиче.

Фаун посегна и го вдигна.

— Човек би предположил, че ще е по-тежък. — „Дали наистина исках да научавам всичко това?“

— Да — въздъхна Мари.

Фаун погледна сивата й коса.

— А ти някога ще станеш ли ротен капитан? Сигурно патрулираш от много време.

— Всъщност имам много по-малко стаж от Даг, въпреки че съм с двадесет години по-голяма. При жените е по-различно. Като момиче тренирах четири-пет години. Въпреки неодобрението на такива като Даг ние обучаваме момичетата си, защото ако се наложи, ние ще трябва да браним лагера, заедно със старците. След това се обвързах, отгледах децата си и чак тогава тръгнах да патрулирам. Предполагам, че ще продължа още пет-десет години, ако не ми изневери късметът. Но в никакъв случай не искам да командвам нещо повече от патрул. След това ще се върна в лагера и ще си играя с внуците и правнуците, докато не дойде моят ред да споделя. Не звучи зле, като за един живот.

— Някога представяла ли си си друг? — Дали въобще бе попадала в ситуацията на Фаун?

— Всъщност не. — Мари наклони глава. — Макар че, ако имам възможност, бих си върнала сина.

— Колко деца имаш?

— Пет — отвърна Мари с майчинска гордост, която изглеждаше досущ фермерска, макар че тя сигурно щеше да отрече.

На вратата се почука и се чу гласът на Даг.

— Мари, може ли вече да вляза?

— Влизай.

— Как е тя? Оправя ли се? Успя ли да слееш същностите? Укрепи ли я?

— Оправя се според очакваното. Не съм правила нищо със същността си, защото времето и почивката ще свършат същата работа.

Даг изглеждаше разочарован.

— Намерих ти стая на долния етаж, Искрице. Уморена ли си?

Тя осъзна, че е изтощена, и кимна.

— Добре, ела да те заведа да си починеш.

Мари потърка устни и изгледа племенника си със свити очи. Фаун се зачуди какво толкова вижда, че не иска да го коментира. Може би затворените усти се предаваха в семейството както златистите очи? Фаун взе нещата си и го последва.

— Не се оставяй Мари да те изплаши — каза Даг и прокара ръка по гърба й, докато слизаха по стълбите. След това завиха по коридора.

— Напротив. Харесах я. — Фаун си пое дъх. Някои тайни не биваше да се пазят. — Разказа ми някои неща за жена ти и Вълчия хребет. Смяташе, че трябва да знам.