Лоис Бюджолд - Омайване

През следващите няколко крачки цареше мълчание.

— Права е.

Това очевидно бе всичко, което щеше да каже.

Стаята на Фаун беше малка, като на Мари, само че гледаше към улицата вместо към конюшнята. Имаше мивка, завеси и завивки в един цвят и изглеждаше много уютно. В страничната стена имаше врата, която водеше в съседната стая. Даг внимателно спусна резето.

— Къде е твоята стая?

— Там. — Той посочи залостената врата.

— Добре. Ти ще си починеш ли? Не ми казвай, че не ти трябва лечение. Видях натъртванията ти.

— Ще трябва да намеря сарач. Ако искаш, ще те взема на вечеря.

— Чудесно.

Той се усмихна и тръгна да излиза.

— Тук май само казвам на хората да спят.

— Да, но аз мисля да го направя.

„Тази усмивка трябва да бъде обявена извън закона“.

На стената имаше огледало от местно стъкло. Фаун разкопча яката на синята си рокля.

Синината от лявата й страна вече бе лилава, а по бузата й личаха белезите от ноктите на глинения. Следите по врата, където я бе хванала злината, бяха в ярък контраст с кожата. Имаха грозен черен оттенък, по-различен от всички рани, които бе виждала. Ако имаше някакъв специален номер да се изцерят, Даг щеше да го знае. Все пак според Мари той имаше огромен опит със злините.

Тя отиде до прозореца и мярна дългата му фигура, тръгнала към площада. Прозя се, свали роклята и обувките си и се мушна в леглото.

Даг се върна за вечеря, както беше обещал. Фаун си облече хубавата рокля от зелен памук, ушита от леля й Нати, и го последва на долния етаж. Шумната глъчка, идваща от общото помещение, я постресна.

Даг забеляза колебанието й и прошепна усмихнато:

— Патрулните са доста шумна компания, когато са заедно, но ти не се притеснявай. Няма нужда да отговаряш на въпроси, ако не искаш. Можем да кажем, че все още си шокирана от схватката със злината и не искаш да говориш за това. Те ще се примирят. — Ръката му се вдигна към яката й и Фаун осъзна, че той се опитва да разкрие по-добре белезите на шията й. — Смятам, че не е нужно да обясняваме на останалите какво се случи с втория нож.

— Добре — отвърна облекчено Фаун и му позволи да я въведе в помещението.

Масите бяха пълни с високи застрашителни патрулни, поне двадесет и петима, всичките с прашни дрехи. Влизането им бе посрещнато с викове, свиркания и тропане по масите, както и закачливи подмятания за тридневното отсъствие на Даг. Грубостта на шегите бе смекчена от истинската радост в гласовете. Даг отвърна с насмешлива усмивка:

— Ама и вие сте едни следотърсачи! Сигурен съм, че ще умрете от жажда на две крачки от бъчва с дъждовна вода!

— Предпочитаме бъчвите с бира! — обади се някой.

Даг огледа помещението и поведе Фаун към една квадратна маса в дъното, на която седяха само двама души, Рази и Ютау. Те махнаха за поздрав и Рази бутна подканящо един стол с крак.

Фаун не беше сигурна кои хора са на Мари и кои на Чато, защото двата патрула се бяха омешали. Разделението явно беше по възраст, защото на една маса седяха шестима с побелели коси, включително Мари и две други жени. Младата жена с превързаната ръка седеше с трима младежи, които се надпреварваха да предлагат да й нарежат месото, а тя се кикотеше и ги отблъскваше с вилицата си. Фаун забеляза, че мъжете в патрула са на всякаква възраст, докато жените са или много млади, или доста по-стари, и си спомни думите на Мари. Вероятно в лагерите беше обратното.

Между масите сновяха чевръсти слуги — носеха подноси, отрупани с храна и пиене. Патрулите явно предпочитаха бързината и количеството пред благоприличието и Фаун се почувства в по-познати води.

Щом седнаха, Рази скочи и донесе прибори и чаши, както и достатъчно храна и напитки. Патрулните затрупаха Даг с въпроси за приключението им, като хвърляха предпазливи погледи към Фаун. Той отговаряше кратко и ясно, като понякога използваше тактиката с контравъпросите, която бе приложил със семейство Хорсфорд. Най-накрая двамата се примириха и го оставиха да хапне на спокойствие.

— Тази вечер всички са много щастливи — отбеляза Ютау. — Особено Мари. За радост на нас, които сме й подчинени.

— Дали двамата с Чато ще ни позволят да направим поклон, преди да тръгнем? — попита Рази с копнеж.

— Чато изглежда развеселен — отвърна Ютау и кимна към друга маса, макар че Фаун не можа да разбере кой е водачът. — Може и да ни излезе късметът.

— Какво е поклон? — попита Фаун.

— Празненство в патрулен стил — усмихна се Рази. — Обикновено ги организираме, когато празнуваме убийство или когато се съберат два патрула. Винаги е приятно да общуваш с друг патрул. Не че не се обичаме, но като седим по цели седмици в една и съща компания става досадно. А в поклона има музика. Танци. Бира, ако успеем да намерим.