Лоис Бюджолд - Омайване

— За мен е странно — намръщи се Фаун, загледана в ножа със синята дръжка. — Нямам щастливи спомени, които да уравновесяват тъжните. Но все пак са си мои. Не искам да бъдат похабени.

Мари вдигна ръце в жест на гневен неутралитет.

— Може ли да напусна патрула, за да проуча този въпрос? — попита Даг.

— Знаеш колко сме малко, но след като приключим с Гласфордж, не бих могла да ти откажа. Някога взимал ли си почивка? Въобще? Дори не си боледувал!

Даг помисли за момент.

— Когато умря баща ми. Преди единадесет години.

— Тогава не патрулирах. Ох! Подсети ме, когато приключим тук, стига да не излезе нещо друго.

Той кимна.

— И без това госпожица Блуфийлд не е готова за пътуване. По клепачите и ноктите й можеш да разбереш, че е изгубила много кръв. Поне няма треска обаче. Мари, моля те, можеш ли да я прегледаш? — И се пипна многозначително по корема.

— Да, да, Даг — въздъхна Мари.

Тя се изправи и махна към дисагите в ъгъла.

— Това са ти нещата. Добре, че глупавият ти кон не ги е разпилял из гората. Хайде, махай се.

— Но ти нали… аз… нали няма да я събличаш.

— Това е женска работа — каза тя твърдо.

Той взе багажа и приставката и тръгна към вратата.

— Искрице, ще ти намеря стая.

Фаун му се усмихна благодарно.

— Чудесно — отсече Мари. — Изчезвай.

На Фаун й се искаше да не изглежда толкова нервна от това, че остава сама с Мари. Водачката на патрула беше плашеща, но пък притежаваше прямотата на Даг. Каза й да седи мирно и прокара ръце по нея. След това я прегърна за няколко минути, сложила ръка на корема й. Фаун не можеше да усети дали прави нещо с усета си. Може би така се чувстваха глухите. Когато я пусна, изражението й бе хладно, но не неприветливо.

— Ще се оправиш. Ясно, че си пометнала неестествено, заради което е кървенето, но се изцеряваш достатъчно бързо. Освен това утробата ти не е гореща. В такива случаи треската е по-опасна от кръвоизлива. Ще ти останат някои белези, но това не би трябвало да ти попречи да имаш други деца. Така че в бъдеще внимавай повече, госпожице Блуфийлд.

— О! — Фаун въобще не бе помислила за плодовитостта си. — Това случва ли се и с други жени, след помятане?

— Понякога. Или пък след тежко раждане. Женските органи са деликатни. Понякога се чудя как изобщо работят, след като толкова неща могат да се объркат.

Фаун кимна и посегна да прибере ножа със синята дръжка, който все още лежеше на леглото.

— Е — попита Мари иронично, — кой е притежателят на другата половинка от зареждането? Някой фермерски негодник?

— Само аз. — Фаун стисна зъби. — Този негодник каза, че не искал да има нищо общо. Точно затова се махнах.

— Никога не съм разбирала фермерите.

— Сред Езерняците няма ли негодници?

— Ами… — Мари направи многозначителна пауза.

Фаун прочете надписите по костеното острие.

— Даг е искал да го забие в сърцето си един ден, нали? — Поне такова е било намерението на тази Каунео, знаеше го.

— Да.

Сега не можеше. Поне това беше успокоителна мисъл.

— И ти си имаш, нали?

— Някой трябва да дарява смърт. Патрулите разбират това най-добре.

— И Каунео ли е била патрулен?

— Даг не ти ли каза?

— Каза, че е жена, която умряла преди двадесет години, някъде на северозапад.

— Това е малко сбито дори за него. Не е моя работа да разказвам неговите истории, но ако ще пазиш този нож, фермерче, по-добре да знаеш откъде идва.

— Да — отвърна Фаун твърдо. — Омръзна ми да правя глупави грешки.

Мари я изгледа сякаш одобрително.

— Добре. Ще ти разкажа късата версия, както казва Даг. — Дълбокото поемане на дъх показваше, че историята няма да е много кратка.

— Каунео беше жената на Даг.

Фаун трепна, но не от изненада.

— Разбирам.

— Загина на Вълчи хребет.

— Не ми е споменавал за никакъв хребет. Каза само, че било лоша война. — Всъщност едва ли имаше добри войни със злините.

— Момиче, Даг не говори за Вълчи хребет с никого. Това е една от особеностите му, с които трябва да свикнеш. Лутлия е най-голямата и най-дивата провинция, с най-малко Езерняци, които да патрулират. Студени блата, гъсти гори и ужасни зими. Останалите провинции изпращат най-много млади патрулни там, но те никога не достигат.

— Каунео произхождаше от известен патрулен род — продължи Мари. — Много красива, всички я ухажвали. И един скромен млад водач на патрул от Изтока, който бил на втората си обиколка, спечелил сърцето й под носа на останалите. — В очите й се мярна гордост и Фаун разбра, че наистина му е леля. — Решил да остане. Двамата разменили обвързващи гривни, което ще рече, че са се оженили, както казвате вие, и той бил повишен в капитан на рота.