Лоис Бюджолд - Преобразяване

Даг кимна отново и повтори онова, което обикновено казваше в подобни случаи:

— Беше отдавна.

„Само че понякога в мислите ти е като вчера, нали? — помисли си Фаун, обзета от любопитство. — Също както стана с мен и злината в пещерата одеве. Точно така. Сега вече ми е ясно как си разбрал.“ Отхапа нов залък, за да потисне гаденето.

Уит бе смръщил вежди.

— Ти наистина ли ще забучиш ножа в сърцето си?

— Да, ако стане нещо.

Уит стоеше с издута буза, забравил да дъвче. Почеса се по ухото.

— Не можеш ли да си намериш друг?

— Уит! — скастри го възмутено Фаун.

Даг помръдна с пръсти, за да й подскаже, че всичко е наред.

— Не зависи само от мен. Някой трябва да ми даде кост. Или пък незареден нож, който не е използван и може да бъде посветен на мен. Трябва ми нож. Ще е жалко наистина, ако смъртта ми не бъде оползотворена, понеже нямам нож.

Фаун не знаеше всичко това, макар вече да бе научила много за Даг. Уит мълчеше. Слава богу.

— Хората нямат представа за тези неща — каза накрая Уит. — Разправят, че Езерняците били канибали, че разравят гробовете, че ядат мъртвите и правят магии.

— Сега вече знаеш, че не е така — отвърна тихо Даг.

— Да, знам — отвърна по-ведро младежът. — Поне едно фермерче научи истината, а?

— С един по-малко — въздъхна Даг. — Остават обаче още хиляди. Но и това е нещо.

— Естествено — отвърна храбро Уит. Имаше вид на човек, който се страхува, че Даг ще наведе глава и ще се разплаче.

Фаун се страхуваше от същото, но Даг се усмихна криво, стана и каза:

— Да вървим в Гласфордж, малките.

Дори в късния следобед правият път към Гласфордж бе оживен. Фаун гледаше как Уит зяпа товарните мулета и натоварените със стоки каруци, по които бяха изписани с ярки букви имената на собствениците. Впряг с осем сиви коня, устремен към дома, ги подмина, звънчетата по сбруята дрънчаха весело. Кочияшът и помощникът му бяха много впечатляващи в дългите си кожени палта, обсипани с малки огледалца, които блестяха на слънцето, и с червени шалове на вратовете. Двамата товарачи, които седяха отзад, сигурно щяха да й подвикнат нещо мръсно, ако беше сама, но заради придружителите й се задоволиха само с похотливи погледи, кимнаха и Уит отвърна доволно. Копърхед се преструваше на притеснен от шумотевицата, но умореният му господар изръмжа предупредително, при което дори кротките Уорп и Уефт потрепнаха с уши и тръснаха удивено глави.

Уит погали коня си по врата.

— Стига, Уорп. Никой няма да те кара да теглиш тухли. — Загледа се след талигата. — На това му се вика живот, нали, Фаун? Обзалагам се, че ходят чак до Трипойнт или до Силвър Шоулс, или до… Господ знае докъде. Помисли само! Виждаш какви ли не места, разговаряш с разни хора, при това ти се плаща. Всяка вечер спиш на различно място.

— Докато не ти омръзне — обади се развеселено Даг.

Уит го погледна, сякаш искаше да каже: „Дъртите все такива ги разправят!“.

— Досега не се бях замислял, но съм сигурен, че в град като Гласфордж се търсят коне. И кочияши. Знам как да карам впряг. Дали ще успея да се снабдя с една такава хубава дрешка в града? А дали… — Младежът замълча, но Фаун вече бе наясно какви мисли му се въртят в главата.

„Обзалагам се, че няма да се върнеш в Уест Блу — помисли си. — Също като мен.“ Ухили се доволно, когато си помисли с какво удоволствие ще покаже Гласфордж на Уит и колко бе развълнувана, когато разглеждаше града за пръв път, а след това се запита дали и тя доставя същото удоволствие на Даг. На него никога не му омръзваше да й показва нови неща. Сигурно бе по-сложно. Нескритото й удоволствие му помагаше да преоткрие света и прогонваше еднообразието. Той в никакъв случай не беше ощетен.

Уит остана поразен от хотела в Гласфордж, сграда на три етажа, построена от местен камък, обвит в бръшлян.

— По голям е дори от новия обор на чичо Хок!

Даг се ухили, когато обясни на Уит, че патрулните и куриерите имат право да отсядат тук безплатно, откакто Езерняците ликвидирали злина по времето, когато бил жив бащата на сегашния собственик. На Уит това му се стори напълно справедливо.

Фаун не бе сигурна дали това се отнася за бивш патрулен, чието положение е все още неустановено и се е сродил с фермери, но когато слязоха от конете в двора, откри, че все още я помнят като героинята, унищожила злината. Развълнуваните конярчета я посрещнаха по име, а съпругата на собственика й обърна специално внимание. Стана още по-хубаво, когато им дадоха най-хубавите стаи. Уит остана удивен, че сестра му е станала знаменитост. Този път не посмя дори да се пошегува.