Лоис Бюджолд - Преобразяване

— Тук става — заяви той, наведе се и прошепна в ухото й. — Можеш ли да слезеш?

— Да, вече съм по-добре. — Съвсем не беше по-добре, но поне бе престанала да подсмърча.

Той й помогна да се смъкне от гърба на Копърхед, после двамата с Уит извадиха от дисагите храна и метални чаши и пуснаха конете да пасат. Даг непрекъснато поглеждаше Фаун. Тя пи вода, след което лапна няколко хапки хляб и сирене, останали от вчера. Даг седна с кръстосани крака до нея. Уит се настани на един пън.

— Извинявай — обади се Фаун и преглътна. — Беше глупаво от моя страна.

— Шшш — повтори Даг и стисна леко прасеца й. — Не се тревожи.

Уит прочисти гърлото си.

— Май злината е страшничка, а?

— Да — потвърди Фаун. Водата на извора бе приятно хладна. Защо тогава гърлото й гореше? Тя избърса сълзите.

Уит продължи надменно:

— Сигурно защото си момиче.

Фаун само се намръщи. Уит се опитваше да я успокои по свой си начин. Но поне опитваше.

Даг смръщи вежди, сякаш се опитваше да разбере какво се опитва да каже Уит. Когато най-сетне си обясни, на лицето му се изписа странно изражение.

— Виждал съм как при първата среща със злина опитни патрулни губят ума и дума. Мен ме освободиха от работа за седмици след първия ми сблъсък със злина, въпреки че изобщо не ме докосна.

Уит прочисти гърлото си и мъдро прецени, че не бива да продължава. Вместо това попита.

— А ти колко си виждал?

— Вече съм им загубил бройката. Убил съм двайсет и шест.

— Двайсет и седем — поправи го Фаун.

Той й се усмихна.

— Добре де, двайсет и шест и половина. Ножът беше мой, ръката — твоя.

Фаун забеляза как устните на Уит потрепват, докато брои. Не броеше ножовете, а Езерняците, които бяха отдали живота си. Смръщи чело.

Фаун побърза да обясни:

— Разказах на Уит за споделящите ножове. Поне опитах. Не съм сигурна дали ме разбра напълно. — Вдигна очи към Даг. „Нали нямаш нищо против?“

Той наклони глава, отговори й с пълен с любов поглед, преди да каже:

— Благодаря ти.

Уит прокара носа на обувката си през мъха.

— Значи си имал много ножове.

— Да.

— А семейството ти… голямо ли е?

Фаун едва сдържа желанието си да удари чело в някое дърво — или по-точно да тресне главата на Уит в някое дърво. Не биваше обаче — той се стараеше толкова много.

Даг също се стараеше, затова отговори искрено:

— Не. Различни хора — приятели, близки на приятели, други патрулни — ми ги даваха, защото, изглежда, притежавам умението да ги използвам. Един патрулиращ може да носи зареден нож дълго и дори да не срещне злина и тогава жертвата изглежда — не, не мога да кажа напразна. Само че на хората им е приятно да знаят, че са постигнали нещо.

— Така е — съгласи се Уит и лапна хапка хляб и сирене. — А ти имаш ли… носиш ли… от тези самоубийствени ножове?

— Питаш за незареден нож, който ми е подарен ли? — уточни Даг.

— Ами да.

— Имах един. Носех го цели двайсет години, за всеки случай. Много патрулни носят такива ножове.

— Може ли да го видя… Май не. Добре де. А с него какво стана?

Даг погледна Фаун и тя поклати едва забележимо глава. „Не е нужно да научава.“

— Стана произшествие.

— Аха. — Уит мигна, без да разбира, а Фаун се помоли да престане да разпитва. Но той не замълча. — А чия беше костта?

— На Каунео. Тя ми завеща своя кост, а другата на един от братята си. Той ми е брат и на мен в Лутлия.

Уит го погледна с огромно любопитство.

— Така ли? — Вече бе разбрал, че трябва да внимава, когато задава подобни въпроси.

Даг отпи глътка вода и успя да отговори сравнително спокойно.

— Каунео беше първата ми съпруга.

Фаун го погледна разтревожено. „Добре ли си?“ Той кимна. Да, сега вече имаше сили да говори за Каунео; поне това бяха успели да постигнат. Даг прочисти гърлото си и добави, въпреки че любопитството на Уит започваше да го дразни.

— Тя също патрулираше. Загина по време на войната с една злина в Лутлия. Остави ми и зареден със смъртта си нож, и костта си, за да си направя свой. Мислим, че се е пробола сама на бойното поле. Брат й каза — той си пое дълбоко дъх, — че го е направила бързо. Не е била в съзнание дълго след като… след като е била ранена.

— А ти там ли… — Погледът на Уит се премести към лявата ръка на Даг.

Езернякът кимна.

— В същата битка. Бях ранен преди нея, затова не съм видял какво е станало. Тя беше още… момиче. Пет години по-млада от мен.

„Още момиче — помисли си Фаун. — Даг не каза случайно тези думи.“

— Ясно — отвърна Уит. — Ами… съжалявам.