Лоис Бюджолд - Преобразяване

По едно време Даг спря Копърхед и стисна намръщено уста. Фаун подкара своята кобила, Уефт, напред, въпреки че Копърхед сви многозначително уши.

— Близо ли сме?

— Да.

Спомените й бяха твърде объркани и тя не помнеше ясно местността. Тогава я носеха надолу с главата, ушите й бучаха, беше пленничка, гадеше й се от ударите и от страх. Дори не искаше да си припомня.

Даг посочи пътеката.

— Пътеката води към клисурата от същата страна, от която дойдох. Следите от злината ще започнат след около двеста крачки.

— А онова, което не се вижда?

Той сви рамене, въпреки че му личеше, че е напрегнат.

— През последната половин миля усещам външната сянка.

— Още не си се излекувал. Разумно ли е да продължаваш?

Той се намръщи.

— Май не.

— Защо тогава не ни изчакаш тук? Дори тръгни обратно. Аз ще заведа Уит да погледне набързо.

Предложението й бе разумно. Той се поколеба за миг, ала след това кимна.

— Не се мотайте, Искрице.

Тя кимна и даде знак на Уит да я последва. Той й се стори малко объркан, докато подкарваше якия си Уорп редом с Уефт.

— Какво стана? — попита Уит.

— Когато са на поразено от злина място, на Езерняците им прилошава. То на всеки му прилошава, но се страхувах, че състоянието на Даг може да се влоши, както беше след Грийнспринг. Добре че се съгласи да ни изчака.

Уит се огледа.

— Ама сега всичко е изсъхнало. Как можеш да забележиш морящата твар през зимата? Как ще успееш да различиш морящата от… леле!

Дръпнаха юздите на конете в самото начало на клисурата. Пещерата бе в дъното й, щръкнали скали скриваха отвора почти като стена. Цялата клисура бе обгърната в прашно сиво, нямаше никаква растителност освен няколко мъртви дървета, щръкнали като скелети. Извитият като змия поток блестеше и бълбукаше. Нищо друго не се движеше. Нямаше нито птици, нито насекоми, не шумолеше дори вятърът. Фаун усети откъм леговището на злината особен мирис на мухъл. Преглътна и усети как изстива, въпреки че слънцето топлеше гърба й.

— Това е най-странният цвят, който съм виждал — прошепна бавно Уит. — Това… това изобщо не е цвят. Даг беше прав. Не прилича на… на нищо не прилича.

Фаун кимна, доволна, че този ден Уит се държи като разумен зрял човек — не й бе до глупавите му шеги.

— Даг мисли, че злината е излязла изпод земята и си е направила леговище тук. Злините се раждат по един и същи начин, но се променят различно, в зависимост от онова, с което се хранят. Затова и същността им е различна. Ако уловят много хора, заприличват повече на човеци, но онази в Лутлия ядяла все вълци и разправят, че била необикновена. Даг мисли, че първият човек, когото е хванала тази, е бил бандит, който се е криел по тези места, защото след като си е направила глинени и е хванала нови хора, ги организирала в нещо като банда. — Въпреки че някои от бандитите може и да не бяха напълно поробени, което бе доста необичайно и стряскащо. — Бандитите, които ме отвлякоха, ме доведоха тук. Даг ги проследил и видял какво става. — Да, от това място Даг бе имал добра видимост, докато глинените я бяха разнасяли като чувал с откраднато жито. — Той тръгнал след тях — след мен — съвсем сам. Нямало време да чака останалите от отряда си. Беше много страшно и за малко да се провали. Тогава ми хвърли споделящия си нож и аз успях да го забия в злината. А пък злината… — Тя преглътна отново. — Тя се стопи. Не знам как иначе да го опиша. Злините са безсмъртни, така поне разправят Езерняците, но споделящите ножове ги убиват. Убиват ги на тяхна територия.

— Какво всъщност представляват споделящите ножове? Даг все ги споменава, а след това не обяснява нищо.

— Има си причина. Езерняците ги правят от костите на Езерняци.

— Значи наистина обират чуждите гробове!

— Нищо не обират. Даг, и всеки друг Езерняк, ако те чуе, ще се обиди. Хората даряват костите си на роднините, за да ги използват, след като умрат. Това е част от погребението. Тогава някой Езерняк, създател на ножове — братът на Даг, Дар, е създател на ножове — почиства костта и й придава формата на нож. Споделящите ножове не се използват за нищо друго освен за унищожаването на злини.

— Значи такова нещо си забила в злината? Знаеш ли чия е била костта? Даг знае ли?

Фаун прецени, че е по-добре да проявява интерес, макар да не криеше, че е отвратен, отколкото да се отнася с безразличие.

— Да, но цялата работа е много по-сложна. Оформянето на ножа е само първата стъпка. След това ножът трябва да бъде пречистен и обвързан. Обвързва се, като се забие… в нечие сърце. — Тя си пое дълбоко дъх и погледна Уит. — Това е най-трудното. Всеки нож, след като се създаде, се нарича на даден Езерняк от човек, който е изявил желание да сподели — да дари смъртта си на ножа. Когато този човек усети, че е на смъртен одър, независимо дали е стар, болен или му е нанесена смъртоносна рана, се пробожда с ножа в сърцето — или го пробождат — и ножът улавя смъртта му. Така че всеки нож струва смъртта на двама Езерняци — единият дава костта, а другият го зарежда. Собственикът… такъв нож не може да се купи. Може само да ти бъде дарен.