Лоис Бюджолд - Преобразяване

Затова пък човек може да отпие глътка езерна вода…

Да не би комарът да приличаше на чаша вода?

Даг се замисли над този въпрос, след това се запита дали някой здравомислещ човек би могъл да му отговори. Може би просто оглупяваше, както би казал Уит. Може би просто трябваше да се наспи. Петното сигурно щеше да изчезне до сутринта, също като ухапано от комар, а същността му щеше да го погълне, докато тялото му се възстановява. Изпъшка, намести се и затвори очи.

Чуждата същност обаче продължаваше да щипе.

На следващата сутрин лявата ръка на Даг бе толкова подута, че той не успя да си сложи приставката.

Фаун предложи да останат един ден в Лъмптън Маркет, за да си починат, но Даг настоя, че може да язди и с една ръка, а и Уит, нетърпелив да продължат, нямаше никакво намерение да се вслуша в гласа на разума. Късно следобед опасенията на Фаун се потвърдиха — Даг вдигна висока температура. Отпусна се на едно одеяло и загледа как съпругата му и Уит вдигат лагер край стария прав път, който отвеждаше на юг. Смрачаваше се, спусна се мъгла, но поне не валеше.

— И това заради едно ухапване от комар — мърмореше Фаун, докато се наместваше до него. Той бе свил колене, обгърнал подутата си ръка.

Даг сви рамене.

— От такова нещо не се умира. Петното в същността ми вече не пари чак толкова.

Тя сложи длан на челото му. Беше доста топъл, но не гореше. Хапна и пийна малко, макар да нямаше апетит. Когато опънаха постелките, за да си легнат, тя дръпна одеялото на брат си, за да го метне върху Даг, без да обърне никакво внимание на негодуванието на Уит.

На следващия ден подутината бе спаднала и Даг заяви, че болното място е излекувано като след подсилване, макар и по-бавно. Въпреки това следобеда се зачерви и стана мълчалив. От свитите вежди и вперения му напред стъклен поглед Фаун предположи, че го мъчи главоболие.

Младата жена се чувстваше защитена и спокойна от силата на Даг, но мразеше безпомощността, която я притискаше, когато Даг боледуваше. Той бе запознат с методите на лечение на Езерняците и владееше разнообразни трикове, към които прибягваха патрулните и които впечатляваха дори главната лечителка край езерото Хикори — тя неведнъж се бе опитвала да го привлече в своята професия. Но кой да излекува лечителя? Фермерска акушерка или фелдшер нямаше да успеят да помогнат за странна болест, свързана със същността: изведнъж Фаун осъзна, макар през лятото да бе понатрупала опит, че няма представа къде да намери Езерняк, ако й се наложи. Бяха прекалено далече от езерото Хикори, а до Езерняшкия лагер край сала на река Грейс имаше няколко дни път. Патрулите и куриерите понякога се отбиваха в странноприемницата в Лъмптън Маркет или в познатия й хотел в Гласфордж, но можеше да минат дни, дори седмици, преди някой да дойде.

Лагерът, който бе вдигнал патрулът на Чато, се намираше по-близо, бе почти сигурна в това, но нямаше представа как да го намери. Това поне щеше да е нещо. Вечерта попита Даг как да го открие и той й го описа. За пръв път Фаун започна да разбира, че от малкия им тричленен патрул има полза. Не само защото сама нямаше да може да вдигне Даг, ами защото, ако се наложеше, единият от двамата Блуфийлд щеше да остане при Даг, докато другият отиде за помощ.

Стига Езерняците да нямаха нищо против да помогнат на Даг, който бе почти изгнаник. Тази грозна мисъл я прониза като нож.

На следващия ден обаче Даг, изглежда, се бе възстановил почти напълно. По обед спряха в крайпътната ферма с кладенеца, където се бяха срещнали за пръв път, и си припомниха с умиление случката, докато похапваха от гозбата, закупена от стопанката. Вечерта бяха съвсем близо до Гласфордж. Даг предложи на следващия ден да се отклонят за кратко от пътя, за да покаже на Уит мястото, съсипано от злината, а след това да побързат, за да стигнат до града, преди да мръкне.

Денят бе прекрасен. Синьото небе изглеждаше бездънно, както винаги, когато над Олеана задухаха северозападните ветрове, бе хладно и приятно. Листата все още не бяха окапали, щедрото слънце ги бе боядисало в ослепителни цветове: яркоалено, поръбено с кървавочервено, златистожълто, на места прорязано от наситено пурпурно сред увехналите плевели. На тази светлина очите на Даг блестяха като позлатени, сякаш поели есенните цветове. Фаун бе доволна, че Даг ги превежда през непознатата местност — тя щеше да се изгуби, ако не следваше пътя. Мястото, поразено от морящата твар, бе на не повече от десетина мили.