Лоис Бюджолд - Преобразяване

Там, обзет от паника и нужда, бе разкъсал същността на злината и едва не бе загинал.

— Уит, няма ли най-сетне да легнеш? — В гласа на Фаун прозвуча острота, която долови дори Уит.

— Добре де, лягам. — Момъкът заобиколи предпазливо Даг, изпъшка и се отпусна на постелята си.

Фаун се беше подпряла на лакът и гледаше Даг. После тихо попита:

— Добре ли си?

Той отвори уста, понечи да каже нещо, поколеба се, накрая въздъхна.

— Да.

Тя присви недоверчиво очи.

— Имаш странно изражение.

Даг не се съмняваше, че е точно така. Опита се да се усмихне, но Фаун не се успокои. Той усети странни остри тръпки в същността на лявата си ръка, сякаш искра бе попаднала върху кожата му или под нея — искра, която не можеше да перне, за да се отърве от нея, въпреки че пръстите му се опитаха да я махнат и потъркаха мястото.

— Какво му направи на тоя нещастен комар? — попита Фаун.

— Май му изтръгнах същността. — Нямаше съмнение, че е направил точно това. Усещаше изтръгнатата същност на насекомото полепнала по неговата, също като нишките на смъртоносната злина. Тези сега бяха по-тънки, не толкова отровни, не бяха смъртоносни, не вещаеха смърт, но и не приличаха по нищо на подсилването на същността, което правеше лечителката. Това ново усещане му се стори неестествено, лепкаво, също като петно горещ катран. Болезнено. Просто не бе на мястото си.

Фаун го гледаше. Уит може и да не знаеше, но тя бе усетила колко далече от обичайните умения на Даг е стореното.

— Наистина ли?

— То май не трябваше — измърмори той.

Тя присви очи, без да крие съмнението си.

— Просто комар. Убил си стотици с ръка.

— По-скоро хиляди — съгласи се той. — Само че… щипе. Щипе същността ми. — Той отново разтърка ръката си.

Тя изви вежди, лицето й се отпусна облекчено.

— Боже!

Даг нямаше намерение да разсейва облекчението й. Стисна протегнатата й ръка, целуна я и кимна към лампата; Фаун се пресегна и я угаси. Леглото проскърца и Даг прошепна:

— Лека нощ, Искрице.

— Лека нощ, Даг — отвърна тя, вече заровила глава във възглавницата. — Заспивай. — Изкиска се приглушено. — И не се дръгни.

Той остана заслушан в дишането й, докато то не се успокои и не стана по-дълбоко, след това кръстоса ръце на гърдите си и насочи усета си за същност към себе си.

Малкото въгленче чужда същност продължаваше да пулсира в неговата. Опита се да го махне, да го пусне на пода, на чаршафа, където и да е, но то се бе заинатило и отказваше да помръдне. Не желаеше да се слее с неговата същност и да се превърне от същност на комар в същността на Даг по същия начин, по който човек приема и смила храна — или поне все още не се получаваше. Запита се дали одеве, докато бе сънен и раздразнен, не си беше причинил трайна вреда.

Беше се подразнил и не бе помислил. Не можеше и въпрос да става за смъртоносна паника. Не бе направил подвиг, единствен и неповторим, не бе напрегнал същността си отвъд границите на допустимото. Да изтръгне същността на комара не бе велико дело, нито пък престъпление с тежки последици.

Само че да изтръгнеш същността на каквото и да било не беше човешко. Беше магия, характерна за злините — бе същността на магията на злините. Нали така?

Езерняците създатели действаха по два начина, които прилагаха в хиляди вариации. Те умееха да убеждават, да притискат, да нареждат на същността на даден обект, да променят изкусно природата й. По този начин успяваха да създават тъкани, които не се мачкаха, стомана, която не ръждясваше, въжета, които не се късаха, кожа, която не попиваше влага, или да обръщат посоката на литнала стрела. Също така умееха да даряват от собствената си същност: най-често я вплитаха в брачните върви, но също така влагаха оформено или неоформено подсилване в същността на друг човек, за да ускорят лечението, да намалят загубата на кръв, шока след битка или инфекция. Границата на стореното зависеше от способностите на създателя.

Злините крадяха същността на света около себе си, привлечени, поне според Даг, от вниманието на онова, което ги заобикаляше. А то бе много. Докато хората променяха същността бавно, все едно изцеряват рана, злините я изтегляха почти мигновено, без да влагат внимание, с най-обикновена брутална сила. Силите им идваха от разкъсаната същност и укрепваха в непрекъснато разрастваща се спирала.

Може би хората просто не владееха подобна сила за трансформация. Дори от злината Даг бе уловил откъслечни смъртоносни късчета. Всеки, който се опитваше да изтръгне цялата същност, както постъпваше злината, можеше просто да се пръсне, също като човек, който се опитва да изпие цяло езеро.