Лоис Бюджолд - Преобразяване

Родителите на Фаун се съгласиха да подслонят Грейс. Даг разбираше, че причината не е единствено в благия нрав на кобилата, която можеха да яздят и Трил, и Нати — въпреки че когато някой спомена пред лелята тази възможност, тя изсумтя и измърмори: „И каруцата ще ми свърши работа“ — а защото я приемаха като заложник. Фактът, че Фаун трябва да се върне, за да си я прибере — по всяка вероятност с кончето, — даряваше спокойствие на Трил. Затова пък през следващите няколко вечери Трил разказа на всеослушание за всички, които се бяха удавили на сто и петдесет километра от Уест Блу. Когато усети колко е притеснена, Даг си каза, че трябва на всяка цена да попита Уит дали знае да плува, тъй като предполагаше, че и той като Фаун не може дори да се държи над водата. Но пък вече бе доста мразовито да го учи да плува.

През нощта преди да отпътуват бе валяло и утрото беше сиво и хладно, с ниско надвиснали есенни облаци. Няколко влажни жълти листа се понесоха покрай тях заедно с прощалните думи, благословиите и съветите, на които нито едно от двете заминаващи деца на семейство Блуфийлд не обърна особено внимание. На Даг му беше приятно отново да яхне Копърхед и да поеме на път. Когато се отклониха на юг, по пътя покрай реката, изпробва усета си за същност и остана доволен, че е по-добре — вече успяваше да го протегне на цели сто и петдесет крачки. Уит бе прекалено уморен, за да се заяжда със сестра си, така че денят вървеше спокойно. Даг си мислеше как вечерта ще се усамоти със съпругата си в уютната странноприемница в Лъмптън Маркет: от кратките докосвания, усмивките, изпълнения с желание блясък в очите й и намигащите трапчинки на бузите й бе изпълнен с очакване.

В западналата малка странноприемница край пътя на север от града се оказа, че плановете му ще се провалят. Огромна тълпа каруцари, говедари и фермерски семейства бяха заели стаите и Даг и спътниците му едва успяха да се уговорят за тясна таванска стаичка. Даг я огледа недоволно и си каза, че ще е по-добре, ако си постелят в плевнята, само че и там се оказа заето. Рано падналият мрак, плисналият наново дъжд, умората, след като бяха яздили трийсет и пет километра, и апетитният аромат на гозби от кухнята на странноприемницата го отказаха да търси друго място, така че остана единствено да решат кой ще спи на леглото и кой ще си постеле на пода. Накрая отстъпиха леглото на Фаун, тъй като за Даг бе прекалено късо, а за двамата бе твърде тясно; Даг се настани край нея, а Уит напряко отстрани. Не можаха дори да се гушнат, но щом угасиха лампата, Фаун отпусна ръка и за кратко преплете пръсти с Даг.

Така и не можаха да се наспят спокойно. Преди да слязат на вечеря, Уит бе отворил с усилие прозореца, тъй като въздухът бе застоял, и в стаичката бе нахлул цял облак комари, събудени от нетипичната за сезона следобедна топлина. Всеки път, когато някой се унасяше, тънкото заплашително жужене караше жертвата да размаха ръце и да се крие под одеялата, а другите недоволно мърмореха. Даг инстинктивно прогонваше насекомите от себе си и Фаун, като отблъскваше миниатюрната им същност. За съжаление те насочиха атаките си към Уит.

След като шава неспокойно, чеса се и руга, Уит най-сетне стана и се опита да прогони мъчителите си, следваше звука. На два пъти се блъсна в леглото и настъпи Даг. Фаун седна в леглото, запали лампата и му се скара:

— Няма ли да престанеш най-сетне? Знаеш, че няма спасение.

— Вече ме ухапаха на три места. Чакай малко… — Уит присви сивите си очи и протегна ръце в опит да хване летящото насекомо. Плесна два пъти с ръце, пропусна и отново се препъна в Даг, докато се опитваше да убие кацналия на бялата стена комар. Подразнен и сънен, Даг се надигна, протегна лявата си ръка, вдигна призрачната като валмо дим и изтръгна същността на комара.

И жуженето спря. Сиво зрънце пепел падна в протегнатата ръка на Уит. Той се ококори и ахна.

— Ти ли го направи?

На Даг му се прииска да каже нещо стряскащо като: „Да. И ако не легнеш веднага и не млъкнеш, ти ще си следващият“, но в момента бе дори по-смаян от Уит.

„Връща се! Също като обхвата на усета ми!“

А в следващия миг призрачната ръка изчезна. Даг сви лявата си ръка — беше свалил куката за през нощта, — притисна я към гърдите си и покри чукана с одеялото, въпреки че Уит го бе виждал вече доста пъти. Опита се да диша нормално.

Призрачната ръка се бе появила за пръв път, докато се опитваше да създаде отново счупената стъклена купа, и оттогава се бе оказала невероятно полезна. Било просто проекция, го бе уверила лечителката, макар за него да била напълно осезаема. Това не бе някакво необикновено проклятие или благословия. Бе проекция на същността, каквито понякога използваха създателите, но той усещаше болката от загубата на ръката си, затова я бе нарекъл призрачна, преди да е наясно какво точно представлява. Бе невидима за обикновените хора, затова пък онези с усет за същност успяваха да доловят очертанията й. А след това бе съсипана, поне така си мислеше Даг — пожертвана в тежката битка със злината в Рейнтрий.