Лоис Бюджолд - Преобразяване

Ремо продължи:

— Ти обаче нали каза, че това не важи за нас, така че решихме да не притесняваме Бери излишно.

— Добре сте решили — каза Даг. — Приберете торбите и не притеснявайте капитан Бери точно сега.

От друга страна, беше сигурен, че Бери няма да каже и дума, ако ги види.

Търсенето на Бери бе приключило, но времето и реката течаха по своя път, а лодките ги следваха. „Завръщане“ потегли от пещерата на следващата сутрин. От пациентите на Даг само Хоторн бе на крак; час по час се оплакваше, че вече наместеният му нос го боли, но пък бе доволен, че е освободен от работа за няколко дни. Ако продължеше да досажда, Даг щеше да го провъзгласи за напълно здрав. При Бо бе по-трудно, защото бе вдигнал температура. Притесненият заради него Ход се оказа добър помощник, внимателен и грижовен, когато трябваше да го повдигнат или обърнат; освен това търпеше, когато измъченият Бо го ругаеше.

Когато Бо се унасяше, Даг се заемаше да свърши нещо друго. Намери хартия и почна да пише писмо до Феърболт Кроу за ренегата Крейн и за съдбата му в пещерата. И като патрулен, и като капитан, мразеше да пише отчети и се измъкваше винаги, когато имаше възможност. Въпреки това бе написал много повече, отколкото искаше да си спомня. Описа зловещите събития и трагичното минало на Крейн съвсем в стила на патрулен доклад, но бе сигурен, че Феърболт ще прочете и между редовете. Не бе съвсем доволен от резултата, но нямаше повече хартия, за да продължи. Феърболт вече не му беше капитан, но Даг бе убеден, че събитията трябва да бъдат разказани на някой здравомислещ човек.

През нощта Бо вдигна висока температура, направо гореше, и Даг му направи подсилване, докато едва не припадна. Предобед на следващия ден температурата спадна. Даг легна да поспи, събуди се чак следобед и усети, че е настинал, за пръв път от години. Бар и Ремо изявиха желание да му помогнат, още повече че това бе позната задача за всеки патрулен — Фаун пък безмълвно му подаде чаша овес, — и му се размина само с възпалено гърло и лека хрема.

Даг помоли Бери да спре при последния Езерняшки лагер на северния бряг на Грейс, за да предаде писмото на куриер и да разкаже за убитите Езерняци, за да бъдат идентифицирани, след което разказа за събитията в пещерата на смаяния капитан. Не се забави много.

Стигнаха до мястото на сливането на реките късно следобед на следващия ден. Даг, Бери и Уит бяха на греблата. Тъй като на Даг вече не му се налагаше да моли — или да се опитва да моли — за нож, Бери бе доволна, защото и на нея не й се налагаше да спира „Завръщане“ край големия Езерняшки лагер на двете реки. Затова пък Бар и Ремо се качиха на покрива и се загледаха към многобройните палатки, които се мяркаха сред дърветата, към сала и складовете на брега.

Фаун бе изумена. Водите на двете огромни реки не се смесваха веднага, носеха се в две ленти мили наред, едната кафява, другата мътносива.

— Сивата река! — рече Фаун. — Заслужава си името.

— Да — съгласи се Даг. — Влачи всички води от западните предели. Там има много гори, но на стотина мили на запад дърветата изчезват и започват злините. Казват, че след първата голяма война със злините морящите стигнали до реката и Грей била отровена, но все пак се съвзела. Според мен това е доста обнадеждаващо.

Снишаващото се слънце си играеше на криеница зад студените синкавосиви облаци с обагрени краища, които изпълваха целия хоризонт.

— Имам чувството, че това е най-безкрайното небе, което съм виждала — каза Фаун. — Сигурно защото тук е толкова равно.

— Аха — потвърди Бери.

— А пък аз си мислех, че Рейнтрий е равен! — каза Уит.

— Красиво е, макар красотата да е доста сурова. У дома не съм виждала такова небе. — Фаун се обърна, за да попие с очи всичко наоколо. — Струва си да се види.

После, обзета от майчински чувства, измъкна Ход навън, та и той да види гледката; Ход зяпна, потри зачервения си нос и побърза да се върне на топло при огнището. Въпреки че духаше леден вятър, Фаун поседя в краката на Даг през следващия половин час, докато мястото, където двете реки се сливаха, изчезна в далечината. На местата, където не се налагаше да гребат и се пускаха по течението, Уит загръщаше Бери с плаща си, за да се топлят.

„Много се радвам, че взехме Уит“, мислеше си Даг. Пожела на момчето успех в ухажването, защото бе сигурен, че Фаун ще посрещне Бери с отворени обятия. „Ще е и моя сестра, колкото и да е неочаквано!“ Когато тръгнеш да търсиш нещо, реши той, най-важното е не да откриеш онова, което търсиш, а да намериш онова, за което дори не си помислял.