Лоис Бюджолд - Преобразяване

Ремо я гледаше ужасен.

— Никой не може да направи това!

— Сам човек не. Предполагам, Даг би казал, че светът е голям, а ние сме малки и накрая ще се пречупим. Дори когато всички стари аргументи за фермерите и Езерняците бъдат обсъдени поне петдесет пъти и на всички им омръзне да ги повтарят, проблемът Грийнспринг ще продължи да съществува. — Фаун преглътна. — Може и да не успеем да спечелим при това хвърляне на заровете, но пък е чудесно да имаш някого до себе си, когато губиш. Това е първото.

Устните на Ремо трепнаха, но той не каза нищо. Мигаше често-често.

Фаун си пое дълбоко дъх и продължи:

— Нямаше да разгадае тайната на омайването, ако беше сам. Това е второто. Освен това не знам колко още лодки и хора щяха да погубят бандитите, ако не ги бяхме спрели. Това е третото. Три причини дават достатъчно добро основание, поне така казва Даг.

Отмести поглед. „Как ми се иска на Бери да не й беше толкова трудно.“ Бери все още седеше на пъна до Уит, но най-сетне бе започнала да говори. Уит слушаше внимателно. Беше я прегърнал през кръста, а тя не се дърпаше. Силата на Бери продължаваше да учудва Фаун, но пък Бери не можеше завинаги да остане сама — за една жена това бе изключително трудно.

— Не знам — призна Ремо. — Вече нищичко не знам.

— А пък аз никога не съм знаел — отвърна Бар. — Това обаче никога не ме е спирало! — Ухили се и заговори със стария си меден глас: — Хайде, Ремо, само така ще ме опазиш да не цопна в морето. Или, ако предпочиташ, ще имаш шанс да ме бутнеш вътре.

Ремо се почеса по главата.

— Много труден избор.

— Виж сега…

Фаун ги остави да се разправят и се върна доволна при Даг.

След известно време виковете откъм хълма спряха и всички поеха към „Завръщане“ по най-дългия възможен път, като избягваха да поглеждат към гората и двата стълба пред пещерата. Фаун си мислеше, че ако погледне натам, ще съжалява. Нямаше намерение и да влезе в гората, докато не сваляха бандитите от дърветата и не ги заровеха, а дори и след това.

Даг си мислеше, че Бери ще се зарадва да потегли следобеда, след лодката на семейство Фалоуфийлд, но се наложи да поостанат, тъй като всички настояваха Даг да ги лекува. На следващата сутрин Чикори вече бе по-добре, беше седнал и похапваше, въпреки че се мръщеше, защото главата не бе спряла да го боли. Хората от Рейнтрий имаха намерение да си направят лагер край пещерата и да останат още няколко дни, след това бавно да поемат към дома с конете на бандитите и онова, което бяха получили като дял. Фаун заяви, че щяло да е най-добре, ако върнат Чикори на грижите на госпожа Чикори, за да се оправи по-бързо. Даг си помисли, че ловците от Рейнтрий ще се приберат у дома с по-пълни торби, отколкото бяха тръгнали, и значително по-скоро, така че госпожа Чикори сигурно щеше да прости за счупената глава на съпруга си. Но нямало да позволи на никой да забрави какво се е случило, каза Мечкогон.

Даг бе освободил помощниците си Езерняци по обед и те изчезнаха някъде и не се върнаха чак до тъмно. Мярна ги тъкмо когато се канеха да се качат тайно на „Завръщане“. Мъкнеха по една торба.

— Какво е това? — попита Даг.

— Шшш — предупреди го Ремо и погледна лодката. Даг слезе и ги поведе настрани, където никой нямаше да ги чуе.

— Решихме да пообиколим нагоре по течението и да се опитаме да открием мястото, където Крейн и братята Дръм са настигнали двамата дезертьори — каза Бар. — Открихме ги и ги погребахме. — Намръщи се и Даг се сети, че бандитите са оставили след себе си нещо много грозно. Нямаше нужда да разпитва за подробностите.

Ремо продължи:

— Трябваше ни повече време, за да открием скривалището на Крейн. Едва ли човек без усет за същност щеше да успее.

— Уейн знае ли?

— О, да — потвърди Бар. — Отнесохме плячката първо на него. Той реши, че тъй като е била открадната два пъти и открита отново, трябва да ни я даде цялата и да задържим всичко. Разменихме част от нещата, които не ни трябват, с лодкарите — в пещерата си е истински пазар. Не ми трябваха нито ботушите, нито дрехите, но някои от гребците не са чак толкова придирчиви.

— Освен това не ни ставаха — прекъсна го Ремо.

— След като лодкарите се разкарат оттук, можем да се върнем и да потърсим и друго скрито съкровище — заяви Бар с блеснали очи.

— Значи затова изпуснахте вечерята. Но защо се прокрадвате така? — попита Даг.

— Капитан Бери отказа дял от плячката — отвърна Ремо.

— Горкият Уит едва не получи удар — добави Бар, — но и той отказа да вземе, след като тя не иска.