Лоис Бюджолд - Преобразяване

Даг извади заредения нож от гърдите на мъртвия и го вдигна високо.

— Този Езерняк — не желаеше да използва думи като „ренегат“ или „прокуден“ — отдаде смъртта си на ножа, та той да порази следващата злина, която пресече пътя ми.

Двайсет и шестима Езерняци преди Крейн се бяха доверили на Даг, убедени, че смъртта им няма да е напразна. От всички ножове и смърти, които бяха минали през ръцете му, тази бе най-черната. „Мътните го взели, получих го по трудния начин.“ Той подаде ножа на Фаун, за да го почисти и да го пъхне в кожения калъф на врата му, тъй като ръката му все още трепереше и нямаше да се справи дори с тази простичка задача.

— Не мога да ви кажа дали Крейн е платил за престъпленията си. Това вече е друга работа.

Фаун стискаше зъби, за да не издаде колко й се гади, докато Даг се изправяше над мъртвото тяло на Крейн. Беше се сетила да му донесе патерицата, за да може да се подпре. Той я стисна, опря се на рамото й и двамата бавно тръгнаха по брега. Фаун кимна на Бери и младата жена ги последва, Уит закрачи след нея. Бар и Ремо останаха да се погрижат за трупа. Намръщените лодкари се пръснаха сред дърветата, за да се погрижат за своята част от изпълнението на присъдите.

Даг не тръгва към „Завръщане“, а надолу по течението. Стигна един поток и сви по скалистия му бряг към тясната ливада, на която бандитите пускаха конете си. Тревата покрай потока бе все още зелена, докато по-настрани се бе превърнала от есенно кафява в унило сиво-кафеникаво, като престояло сено. Десетина коня наостриха уши, когато новодошлите се приближиха, само един изпръхтя любопитно, когато минаха покрай него. Даг спря, за да го погали, и животното наведе глава и отпусна уши.

— Обичам конете — каза Даг. — Толкова са големи, умни и със съвсем семпла същност. А най-хубавото е — въздъхна той, — че не са хора. Ето там, Искрице. — Той кимна към една самотна топола в края на ливадата, голите й клони бяха протегнати към небето. Седна на земята, облегна се на ствола и затвори очи. Фаун се отпусна до него. Стори й се необичайно, че остави дланта си да лежи в скута й, и тя я погали нежно, при което устните му потрепнаха също като на кон. Пръхтящият кон ги последва бавно, тъй като бе спънат, но когато стигна при тях, подаде муцуна за нова ласка.

Фаун подозираше, че животните — спокойни, топли и със съвсем близки същности — помагат на Даг да заличи спомена и мислите за онова, което се случваше сред дърветата и в пещерата. Ако му бе останал някакъв обхват на усета за същност, сигурно щеше да се заслони и да остане съвсем сам сред тишината. Е, в момента бяха обградени от тишина, но пък самотата не бе толкова добра.

Уит остана при конете, за да ги огледа. Бери също спря, за да погали един от кротките, но изви глава, щом чу приглушен писък. Може и да бяха далече от пещерата, но се чуваше какво става. Тя отстъпи от коня и застана неподвижно, загледана към склона и гората, сериозна, висока, съвсем сама. При следващия вик потръпна. Приличаше на трепетлика, самотна и обречена.

Уит я наблюдаваше уплашено, след това се обърна към Фаун и разпери ръце в неизречен въпрос. Фаун му кимна окуражаващо. Той преглътна, пристъпи към Бери и без да каже и дума, я прегърна. Не се опитваше да я ухажва, просто искаше да я утеши в трудния момент. „Ще се сгуши в топлината му, докато болката премине.“ Бери отпусна глава на рамото му, стиснала здраво очи. Русата й глава стърчеше малко над неговата тъмна — Уит си бе типичен представител на семейство Блуфийлд, — но сега, след като бе свела брадичка, изглеждаха еднакво високи.

Уит я държа в прегръдката си дълго, докато тя не престана да трепери, след това я отведе да седне на един пън до каменистия поток. Прегърна я и двамата загледаха как конете пасат.

— Патрулните винаги ли спъват конете си? — обърна се Фаун към Даг. В момента не можеше да говори за нищо друго. — Все се чудя как тези неща успяват да им попречат да избягат.

Той започна да обяснява, за да избегне всякакви други неприятни теми.

— Понякога. Понеже ако конят на патрулния излезе от обхвата на усета му за същност, ще му се наложи да го гони като някой… фермер. Букаите всъщност не забавят много коня, просто той се паникьосва. Предполагам, че са свикнали да се хранят тук и не се отдалечават много.

— Като че ли са се грижили добре за тях. Колко ли са откраднати от лодки и колко ли са били на бандитите? Сигурно Уейн и другите лодкари ще си ги разделят.

— Да, вече сигурно са стигнали до делбата — отвърна Даг, пъхна ножа и калъфката му под ризата си, за да не се виждат, и отново отпусна глава назад.